— И така, мисис Линкълн Джеферсън, вие сте загубили банковата си книжка, доколкото разбирам. Трябва да бъдете по-внимателна, сама знаете; човек трябва да се грижи за банковата си книжка, да знае къде я слага, така че ние да можем да прибавяме тези хубави тлъсти и сочни лихви без проблеми.
Когато каза тлъсти и сочни, очите му оценяваха големите й увиснали гърди, които изскачаха изпод памучната и рокля в един стар мръсен сутиен. Тя пазеше единствения си по-приличен за събирането в събота.
— Да, знам — каза тя, като събираше смелост — но трябва да получа петстотин долара бързо, трябва да ги имам днес.
— Днес? Хм, сигурен съм, че не мислите, че можете да получите каквото и да било днес. Имаме един седемдневен период за проверки, нали разбирате. Все пак ще взема спесимени от подписа ви и ще запиша подробностите и след това, когато дойдете отново след една седмица, всичко ще бъде наред.
Какво щеше да си помисли Луела за това? Може би тя дори нямаше да я допусне до събирането в събота вечер.
Мардж изцеди две огромни сълзи.
— Аз трябва да ги имам днес. Една седмица време е твърде много. Влизам в болница, женски работи, нали разбирате?
Банковият мениджър се изчерви. Той не искаше да слуша за интимните проблеми на тази огромна жена.
Мардж си спомни какво беше казала Луела: „Видиш ли зор, омай с приказки приятелчето“.
Тя стана и се надвеси над бюрото му, като положи огромния си бюст върху него.
— Трябва да ми дадете шанс — каза тя, като си спомни репликата от един стар филм на Май Уест, който беше гледала шест пъти по телевизията — ъ — бъди добър с мен и аз, ъ — ще бъда добра с теб, нали загряваш какво искам да кажа?
Банковият мениджър разбираше твърде добре какво искаше да каже тя. Той прочисти гърлото си и се закашля нервно.
— Ще проверя дали не можем да направим изключение, мисис Линкълн Джеферсън. Бихте ли изчакали една минута?
Щеше да направи всичко тази ужасна жена да се махне от офиса му.
Мардж седеше и чакаше. Ако Хърби знаеше какво прави тя, щеше да я убие, но Луела й беше казала, че всичко е наред. Луела й беше казала, че трябва да го направи, в противен случай нямаше да има повече приятелски кръгове, няма да има повече събирания, няма да има повече партита и забавления.
Една секретарка влезе и се усмихна на Мардж.
— Бихте ли подписали тези формуляри, моля? — попита тя. — Мистър Марвин трябваше да излезе, но ме упълномощи да ви дам петстотин долара от вашата сметка.
Минаха два дни, през които нищо не се случи. Хърбърт ходеше на работа както обикновено. Преглеждаше вестниците всеки ден, като търсеше новини за убийството, но нямаше нищо, освен първоначалните публикации. Убийства ставаха всеки ден в Лос Анджелис и нямаше човек от какво да се възбуди, освен ако имаше някаква допълнителна интрига, например жертвата да е прочута или престъплението да е особено ужасно.
Мардж продължаваше да пита с цвилещия си носов глас:
— Какво направи, хърби? Защо искаш да отидеш в полицията и да кажа, че си бил тук?
Той не й обръщаше внимание. Взимаше повече душове от обикновено и си мислеше какво би направил, ако беше Сънди Симънс вместо онова вонящо мръсно хипи — Сънди Симънс си сваля дрехите и му се предлага.
Той взе автобуса, за да отиде на работа както обикновено, опита се да си намери място и реши, че веднага щом му платят, ще направи вноска за кола. Не можеше да търпи пътуването с автобус с цялата тази смрад и всичките тези хора. Трябваше да плати наема на къщата, с който беше закъснял вече от два месеца. Трябваше също така да направи месечните вноски за телевизора и хладилника, но колата беше по-важна. Една кола беше от първа необходимост.
За съжаление Мардж не ходеше на работа. Вече не можеше да получи назначение като гола до кръста келнерка.
Хърбърт се изкашля с отвращение. Той не я желаеше вече. Тя беше полезна, колкото да му готви и да му пере дрехите, но той можеше да вика понякога прислужница да върши това. Не, след това, което беше видял миналата вечер, не искаше мръсната кучка да се навърта наоколо.
Разводът беше скъпа работа. Той обмисляше внимателно други начини да се отърве от нея…
— Взех парите — обяви Мардж триумфално.
Луела, която стоеше здраво стиснала устни в стария си зелен шевролет, ги взе от протегнатата ръка на Маржд и ги преброи. След това ги сложи в портмонето си и се усмихна.
— Какво умно момиче си. Сега ти наистина си една от нас.
Те се върнаха обратно в къщата на Луела. Тя направи чай от някакви билки и след това прегледаха вестниците от последните два дни, като й показваше всички заглавия, които беше подчертала.