Имаше четиридесет грабежа, дванадесет измами, нападения на банка, тридесет и три изнасилвания и две убийства.
— Трябва да е някое от тези — каза Луела — искам да прочетеш всичко внимателно, докато се запознаеш подробно с това.
— Трябва ли, Луи? Не съм много добра в четенето.
— Ако искаме да разберем какво се е случило със съпруга ти, трябва да го направиш. Ако ние например открием, че той е бил този, който е изнасилил самата жена в къщата й, той вече никога няма а може да те командва. Ние ще командваме.
Мардж се захили.
— Предполагам, че си права, но Хърби никога няма да изнасили някоя.
— Откъде знаеш? Това, което трябва да направиш, е да се запознаеш с тези истории и да ги споменеш на Хърбърт. Когато уцелиш, ще разбереш веднага по реакцията му.
— Ами ако не е никоя от тези?
Луела сви рамене.
— Тогава ще съчиним някакъв друг начин да открием какво е направил.
— О’кей, Луи. Господи, не знам какво щях да правя, ако не бяхте дошли да живеете точно до нас. Ти си толкова добра с мен, даваш ми да се присъединя към ваши „кръг от приятели“ и тъй нататък. — Тя вана дланта на Луела с топла дундеста ръка — ти промени целия ми живот, наистина го направи.
Луела се усмихна, усмивката никога не стигаше до малките й виолетови очи. Тя разглеждаше Мардж по същия начин, по който го правеше и Хърбърт, като един тромав безмозъчен идиот. Но глупавите жени като Мардж й даваха възможност да преживява.
Какво щеше да каже Мардж, ако знаеше, че „кръгът от приятели“ се състои от много шантави бизнесмени, които можеха да го вдигнат само като се преструваха, че участват в някаква оргия с черна магия? Самотните жени бяха толкова лесни за откриване в Лос Анджелис — вдовици, разведени, актриси, като никога не са стигнали по-далеч от вратите на студиото. След като Луела ги намереше и се сприятелеше с тях, те бяха твърде щастливи да се присъединят към кръга от приятели и никоя не се противеше на така нареченото „сексуално посвещение“. Нещата се свеждаха до факта, че всички те искаха да имат сексуални контакти, и като му сложиш едно почтено име и като ги таксуваш по петстотин долара, всичко ставаше редовно. Луела намираше жените. Съпругът й събираше неудачници от мъжки пол, които плащаха по петдесет долара и присъстваха само по веднъж. Ако Мардж им беше предложена като проститутка за петдесет долара, те вероятно всички щяха да се дръпнат, но самата странност на ситуацията правеше всички доволни.
След два месеца, през които Мардж щеше да бъде „посветена“ от повече от петдесет мъже, Луела и съпругът й тихо щяха да изчезнат с по-голямата част от петте хиляди долара, като оставят отново Мардж смутена и без приятели.
За четири години те бяха обработили почти четиридесет жени по този начин и бъдещето изглеждаше безоблачно, тъй като те не бяха обходили дори половината щат Калифорния. Никоя от жените никога не се беше оплаквала. Какво можеха да кажат? Това беше толкова просто.
Една рентабилна странична линия, която Луела откри, беше да намериш нещо за жертвите, нещо в тяхното минало, което те искаха да скрият. Това често носеше по няколкостотин долара допълнително.
Луела чувстваше, че ако усети нещо за съпруга на Мардж, щеше да изстиска остатъка от спестяванията й. Хърбърт Линкълн Джеферсън изглеждаше с лабилен характер. Най-малко изнасилвач.
Когато Хърбърт се появи на работа в Сюприм Шофър Къмпани в събота вечер, мъжът на гишето каза:
— Джеферсън, трябва да се явиш долу в главния офис.
— Аз? — глупаво запита Хърбърт.
— Да, ти, има оплакване или нещо подобно.
Хърбърт се обля в студена пот. Оплакване?
Той се мъчеше да реши какво трябва да направи. Трябва да е полицията. Те трябва да открили момичето. Дали да бяга? Накъде? Имаше само някакво долара в себе си и без кола нямаше да стигне далеч.
Не, най-добре ще е да остане и да отрича всичко. Мардж ще го подкрепи в алибито му. Поне се надяваше, че ще го направи.
Единственото нещо, което вероятно можеше да го свърже с този случай, беше верижката на момичето, която намери на пода на колата, но той я беше скрил внимателно под дюшека на леглото си. Мардж почти никога не оправяше леглото, така че вероятността да я намери беше малка. Там беше на безопасно място. Той даже не беше сигурен, че принадлежи на момичето; всеки от неговите пътници би могъл да я изпусне.
В главния офис мистър Снейк, шефът, се люлееше в черен кожен стол. Краката му бяха вдигнати на бюрото пред него. Той говореше по телефона и не обърна внимание на Хърбърт, който беше набутан в офиса от една секретарка. Хърбърт стоеше вцепенен пред бюрото и си помисли дали да не седне. Мистър Снейк не му беше посочил да го стори, а пред лицето на шефовете Хърбърт винаги искаше да прави само необходимите неща. Поне нямаше полицаи, нещо, за което трябваше да е благодарен.