— Чух, че всички отивате на този рокфестивал — каза Чарли на Лоръл небрежно.
— Да — съгласи се тя. — Ще бъде толкова страхотно, наехме автобус да ни откара и ще спим на открито в палатки. Флос казва, че ще бъде красиво изживяване. Хей, защо не дойдеш?
— Не, вие не ме искате с вас, ще бъдат само хлапета…
— Чарли, моля те, ела. Знаеш, че обичаме да си с нас. Флос ще бъде шашнат като му кажа, че идваш.
— Може би бих могъл да дойда с колата до там, мога да следвам автобуса ви с колата.
Тя направи гримаса.
— Това би изглеждало малко странно. Не можеш ли да дойдеш с нашия автобус? Мик идва, Тина, Рекс, Джени, Филипа…
— Е, ако си сигурна, че има място.
— Сигурна съм. Ще прекараме страхотно. Ще тръгнем в петък, веднага след като свършим снимките.
Той кимна. Защо да не отиде? Беше един от тайфата, те го бяха приели. Освен това той искаше да види отново Филипа, да й докаже, че не е толкова стар, колкото тя изглежда си мислеше.
Когато приключиха с работата, той накара Джордж да го закара до един магазин за хипарски дрехи, където се зарови в понча, армейски куртки и тениски, на които пишеше „Не се друсай, а вземи това.“ Най-накрая той избра бяла кенарена риза в индийски стил, велурено яке с ресни, подобно на тава, което Флос винаги носеше.
Вън в мерцедеса Джордж се питаше колко време ще продължи тази фаза.
Чарли реши да не ходи у Лоръл и Флос тази вечер. Той нареди на Джордж да го откара направо в хотела. Имаше много съобщения от хора, които искаха да се свържат с него. Натали Алън беше оставила името си няколко пъти миналата седмица, а Маршъл К. Маршъл искаше той да му се обади колкото е възможно по-бързо. Това бяха единствените две обаждания, които Чарли се чувстваше задължен да направи.
Той се обади първо на Натали, като се чувстваше виновен за онази вечер, когато излизаха двамата с Клей.
— Е, е, страннико — каза тя. — Какво правиш със себе си? Опитвам се да се свържа с теб дни наред.
— Съжалявам, скъпа — отговори той топло. — Бях толкова зает с филма, че нямах и минутка свободно време.
— Със сигурност си имал за Клей онази нощ. Той се върна залитайки в къщи в четири сутринта и вонеше на бъчва. Какво правихте вие двамата?
Той смени темата.
— Защо не дойдеш на площадката някой ден да обядваме набързо? Ще изпратя Джордж да те докара.
Бих искала, но съм страхотно изтощена, не мога да излизам от къщи. Защо ти не определиш някоя вечер, сега, когато съм те хванала по телефона, да дойдеш за вечеря. Какво ще кажеш за утре?
Следващата вечер беше четвъртък и той искаше да се приготви за пътуването през уикенда.
— Не мога.
— Тогава в петък или още по-добре ела през деня в събота и остани за вечеря.
— Не, не мога, скъпа, заминавам за уикенда.
— Къде заминаваш?
— Заминавам за онзи, ъъъ, големия рокфестивал.
Натали се засмя.
— Какво ще направиш?
Чарли каза отбранително:
— Рокфестивалът на открито. Сигурно ще е страхотно.
— Кой по дяволите, те накара да направиш това? Ще бъде пълно с дрипи. Гледах репортажа по телевизията за предишния и беше невероятно. Всички тези мръсни хлапета, ти ще ги намразиш, Чарли.
Как тя знаеше какво щеше да намрази и какво нямаше да намрази? Проблемът на Натали беше там, че тя не беше в крак с времето.
— Клей там ли е? — попита той.
Кат все още се смееше, тя каза:
— Минутка само, ще го повикам.
После той чу приглушения разговор и смях, докато тя обясняваше на Клей къде ще ходи той.
— При децата-цветя, доколкото чувам — каза Клей, като също се смееше. — Намери ми някоя малка тринадесетгодишна сладурана.
— Да, а ти не желаеш ли да дойдеш с мен?
— Да, искам. Натали иска да знае какво мислиш за вечеря в понеделник.
— Чудесно.
— Приятно прекарване. Ще се видим тогава.
След това Чарли се обади на Маршъл К. Маршъл.
— Бих искал да се срещна с теб — каза Маршъл. — Боя се, че имам лоши новини.
— Лоши новини ли? Какви?
— Искам скоро да се видим, Чарли, да си поговорим сериозно.
— Какво е това, за Бога? Ако има нещо, което не мога да търпя, това е неизвестността.
— Виж, ако си свободен на обед утре, ще дойда в студиото.
— Защо не сега? Не можеш ли да наминеш сега.
— Не, не мога — изръмжа Маршъл. — Имах тежък ден и съм в леглото.
— Не мога ли да намина да те видя. Искам да кажа, ако е толкова важно.
— Не е въпрос на живот и смърт, просто е разговор по работа, който мисля, че трябва да проведем и колкото по-скоро, толкова по-добре.