„За какво да я отварям, като мога да мина през нея — скастри се той. — Защо да си хабя патроните?“ Влезе заедно с талаз студен въздух и видя красива жена към шейсетте с руса коса, прихваната отзад с обсипана със скъпоценни камъни шнола. Стоеше зад малко писалище и разлистваше тефтера с резервациите.
Жената вдигна очи. По челото й паднаха няколко руси кичура.
„Прелестна е. И много представителна“, отбеляза наум Стърлинг.
— Ах, тази врата! Я да я затворя по-добре! — прошепна Нор Кели, после мина като хала покрай Стърлинг и дръпна с все сила вратата.
— Идвай, Нор-Нор! Донесоха ти кафето — извика някакво дете.
Гласчето се стори познато на Стърлинг. Той се извърна рязко и погледна към ресторанта. Стени с махагонова ламперия, маси с колосани бели покривки и широки червени свещи, които създаваха гостоприемна обстановка. Под прав ъгъл спрямо бара имаше пиано. По стените и прозорците мигаха светещи коледни гирлянди, някъде от дъното се носеше тиха празнична музика.
— Нор-Нор! — провикна се пак детето.
Стърлинг огледа пълното помещение. На масата в ъгъла вдясно от вратата седеше момиченце. Гледаше към него. Мариса! Беше по-малка, косата й бе по-къса, ала най-очебийната разлика беше в това, че тя изглеждаше много щастлива. Очите й направо грееха, устните й бяха извити в усмивка. Детето беше в яркочервено екипче за фигурно пързаляне. До него седеше изумително красив мъж със сини очи и черна коса, явно наближаваше трийсетте.
„Били Камбъл — помисли Стърлинг. — Красив е като киноактьор. Защо ли не изглеждах така, докато бях жив! Е, всъщност и аз не мога да се оплача!“
Нор вдигна глава.
— Идвам, идвам, Риса!
Момиченцето явно не виждаше Стърлинг. „Ами да! — рече си той. — Писано ни е да срещнем чак догодина.“
Отиде при масата и седна точно срещу Мариса. „Колко различна е!“, помисли разнежен.
Двамата с баща й приключваха с обяда. Върху чинията на детето имаше препечена филийка със сирене. „И аз не ги обичах тия филийки“, спомни си Стърлинг.
— Тате, много те моля, не може ли и аз да дойда с теб на празника? — попита Мариса, както си играеше със сламката в чашата с безалкохолно. — Много обичам да ви слушам как пеете с баба. Обещавам, ще слушам.
— Ти винаги слушаш, Риса — рече Били и я подръпна за косата. — Но празникът не е за деца, наистина.
— Искам да видя какво има вътре в голямата къща.
— Много хора искат — прошепна Били и вдигна вежда. — Слушай, в навечерието на Нова година ще идем в „Рейдио Сити“. Там е много по-забавно, повярвай.
— В училище едно дете каза, че собствениците на къщата били като ония типове от „Сопрани“.
Били прихна.
— Още една причина да не те водя, моето момиче.
„Какви ли са тия Сопрани?“, учуди се Стърлинг.
Нор Кели седна на стола до Мариса.
— Не забравяй, че другата ти баба ще дойде у вас за вечеря. Нали искаше да я видиш?
— Тя ще остане три дни. Мога да я видя и утре. Не искам да пропускам възможността да ви чуя как пеете.
Очите на Били светнаха.
— Малка си ми още, за да ми ставаш купонджийка.
„Купонджийка ли? Колко много нови думи!“, помисли Стърлинг.
— Всички, татко, харесват новото ти парче. Ще се прочуеш, така да знаеш!
— На всяка цена ще се прочуе, Риса — потвърди баба й.
„Чак сега виждам защо на Мариса й е толкова мъчно за баща й и за Нор-Нор — каза си Стърлинг. С тях е в стихията си.“ Нор Кели и Били Камбъл вече му бяха симпатични. Веднага си личеше, че са майка и син и че Мариса е наследила тъкмо от тях сините очи, светлата кожа и красотата. Нор и Били имаха вроденото обаяние на артиста, Мариса също вече даваше признаци, че притежава това качество.
Ресторантът малко по малко се опразваше, хората поспираха да се сбогуват.
— Ще се видим на Нова година — казваха мнозина. — За нищо на света не бихме пропуснали празненството при теб, Нор.
— На това празненство ще дойда пък! — отсече решително, с вдигнато пръстче Мариса.
— Но до десет часа — склони Били, — после си тръгваш.
— И без номерата от миналата година! Да не вземеш пак да ми се скриеш под барплота — предупреди я през смях Нор. — Понеже стана дума за прибиране, майка ти ще дойде да те вземе всеки момент, пък и ние с баща ти трябва да тръгваме. След час трябва да се явим у Баджетови.
— Ето я и майка ти, Риса — изправи се Били.
Дениз Уорд вървеше през помещението към тях.
— Здрасти, Били! Здравей, Нор! Извинявайте, че закъснях — подхвана тя. — Трябваше да напазарувам, а пред касата се беше извила една опашка, не е за разправяне! Все пак взех продуктите за курабийките, Мариса.
„И Денис, и Били още нямат и трийсет години — каза си Стърлинг. — Явно са се оженили младички и макар да са разведени, както личи, са си останали приятели. Но се вижда и че не са настроени на една вълна: тя е облечена строго, а Били е по черни дънки и боти.“