Чуха се вяли ръкопляскания. Вкараха огромната торта с осемдесет и пет запалени свещички. От тавана се спусна триметров екран, върху който изникна киселата физиономия на мама Хеди-Ана.
Тя седеше на люлеещ се стол и си пийваше ракийка.
Очите на Еди се напълниха със сълзи, Джуниър прати към екрана въздушни целувки, а всички запяха „Честит рожден ден“ на валонски, като се взираха в изписания на английски текст върху нотните листове.
Мама изду бузи, наподобяващи два еднакви червени плондира, и духна свещичките върху тортата, която синовете й бяха пратили с чартърен полет във Валония. Едва тогава се видя, че докато е чакала до среднощ сателитната връзка, е попрекалила с ракийката. Взе да ругае на развален английски и да се жалва, че синовете й хич и не си правели труда да отскочат да я видят, а тя беряла душа.
Джуниър побърза да намали звука, но все пак се чу как бабката крещи:
— Какво толкова вършите там, че не намирате време да дойдете и да видите майка си на смъртния й одър? Веднъж не сте се отбили за толкова години!
Били и Нор начаса подхванаха отново „Честит рожден ден, Хеди-Ана“. Този път никой не запя заедно с тях, а сателитната връзка прекъсна с незабравимия образ на мама, която започна да си бърка в носа и се разхълца, но продължи да пустосва и синовете си, и техните гости.
Джуъл се кикотеше пискливо.
— Мама има страхотно чувство за хумор, нали? Голям образ е.
Джуниър подбра приятелката си и се изнесе от помещението. Еди ги последва по петите. Нор изшушука припряно на Били:
— Какъв ужас! Ами сега? Какво да правим? Каза ни, докато хората ядели тортата, да изпеем „Колко мила е тя“.
— А после и доста други песни за майките, като започнем с „Винаги обичал съм мама, тя ми е любимото момиче“…
„Ами «Пийни си чай, мила старицо»? — помисли Стърлинг. — По мое време беше много нашумяла.“
— Дай по-добре да проверим. Не искам да рискувам и да се губя в догадки — рече Нор и огледа помещението, където всички стояха с каменни лица.
Стърлинг тръгна след Нор и Били и веднага усети, че се задава буря. Джуниър и Еди влязоха в стая в дъното на коридора.
Били и Нор забързаха да ги настигнат, младежът почука по вече затворената врата. Никой не отговори и той се спогледа с майка си.
— Я да опитаме — прошепна Нор.
„Вървете си! Махайте се час по-скоро оттук“, заподканя Стърлинг, ала знаеше, че е закъснял с цяла година.
Били натисна дръжката на вратата и я отвори предпазливо. Двамата с Нор влязоха в тясна стая. Нямаше никого.
— Ето там са — изшушука Нор и посочи вътрешното помещение с открехната врата. — Дали да не…
— Я чакай. Прослушват телефонния секретар.
Гласът от записа оповести:
— Имате само едно съобщение.
Нор и Били се подвоумиха: не знаеха да чакат ли, или да си тръгват, но после чуха съобщението и застинаха като попарени.
Беше от човек, който отчаяно молеше за „още мълко време, за съвсем мълка отстрочка“ на заема.
Телефонният секретар изщрака и Нор и Били чуха как Джуниър крещи:
— Времето ти изтече, мой човек. Еди, заеми се с това. Кажи на момчетата да подпалят пикливия склад. И да не съм чул, че е останала и треска.
— Няма да остане и следа от него — зарече се Еди вече много по-весело, понеже в точно този миг не си мислеше за майка си.
Били долепи пръст до устните си. Двамата с Нор се изнизаха тихо на пръсти от стаята и забързаха към салона.
— Дай да си вземем нещата и да се омитаме оттук — прошепна Били.
За разлика от Стърлинг така и не забелязаха, че Сантоли ги е видял от другия край на коридора как излизат от стаята.
Небесната чакалня бе пълна с новопристигнали, които се озъртаха и се мъчеха да се ориентират. Дежурният ангел получи нареждане да сложи на вратата на заседателната зала табела „НЕ ВЛИЗАЙ“. На няколко пъти бивши шефове, несвикнали да чакат, бяха издебвали ангелът да се обърне с гръб и бяха нахълтвали вътре.
Небесният съвет следеше с изострено любопитство от заседателната зала действията на Стърлинг.
— Забелязахте ли колко се натъжи, задето Мариса дори не е забелязала присъствието му в ресторанта? — попита монахинята. — Наистина беше сломен.
— Това е една от първите поуки, които искаме да си извлече — заяви монахът. — Приживе не е забелязвал доста хора, сякаш изобщо не са съществували.