— До утре. Аз се качвам горе. Но не се опитвай сега да преглеждаш резервациите. Остави за сутринта. — Двамата се погледнаха. — Знам, знам, може и да е късно.
„Ето къде, значи, живеел Били — отсъди Стърлинг. — Горе сигурно има жилище. Интересно, какво ли представлява къщата на Нор? Тя каза, че живеела само на три минути с кола оттук. Ще имам време и да се върна.“ Отново забърза през паркинга, този път следвайки Нор и Денис.
През последните няколко часа се бе застудило. Стърлинг погледна нагоре. Бяха се струпали облаци, затулили луната и звездите. Той си пое въздух. Дъхтеше на сняг. „Обичах зимата повече, отколкото лятото — каза си той. — Ани ме мислеше за луд. А тя си умираше да се попече поне ден край морето. Техните май имаха вила край Спринг Лейк.“
Нор караше красив мерцедес. „И аз навремето си падах по тази марка — помисли Стърлинг. — Не се е променила много през годините.“ Докато Денис слагаше тефтерите с резервациите на пода отзад и държеше вратата на Нор, Стърлинг се пъхна на предната седалка. „Никога не съм обичал да се возя отзад — рече си. — Краката ми вечно изтръпваха.“
Нор заключи вратата и пристегна колана. „Днес всички си слагат колани — учуди се Стърлинг. — Сигурно така е по закон.“
Намести бомбето и се подсмихна при мисълта, че догодина Мариса ще има да му се присмива за него. Тъкмо излизаха от алеята, и той подскочи от изненада — Нор каза на глас:
— Мама Хеди-Ана. Бог да ни е на помощ!
Стърлинг се почувства малко гузен. „Нор си мисли, че няма друг в автомобила, а е от хората, които си говорят сами. И аз го правех и щях да си умра от срам, ако разберях, че някой ме е подслушвал. Всъщност няма нищо лошо и да подслушвам — успокои се той. — Нали съм дошъл да им помогна.“
За щастие Нор включи радиото и до края на пътя слуша новините.
Къщата й се намираше в края на задънена улица, насред огромна градина. Стърлинг начаса видя, че това е дом точно като за нея. Къщата приличаше на обновена ферма. Отвън бе обкована с бели дъски, капаците на прозорците бяха боядисани в черно. Лампата на верандата беше запалена и озаряваше с мека светлина входната врата.
— Слава Богу, най-после се прибрах! — въздъхна жената.
„Знам какво имаш предвид — каза на глас Стърлинг и завъртя очи. — Добре, че Нор не ме чува. Инак щеше да получи сърдечен пристъп. Няма да се заседявам“, обеща си, а Нор затърси из дамската чанта ключа, после слезе от колата и взе тефтерите с резервациите.
Докато вървеше към входната врата, Стърлинг се възхити на живия плет, покрит с лек снежец.
Щом отвори, Нор изключи алармата, светна лампите и Стърлинг видя, че жената има и изтънчен вкус. На първия етаж имаше едно-единствено просторно помещение с бели стени и дъсчен под. Холът се падаше зад повдигнатата на поставка камина. Под прав ъгъл спрямо нея се извисяваше огромна коледна елха, окичена с лампички във формата на свещи. Последните три реда отдолу определено носеха почерка на Мариса. От хартиените украшения ръчна изработка, множеството гирлянди и няколкото захарни пръчки се виждаше как тя си представя коледната елха.
В стаята имаше канапета с тумбести възглавници, персийски килими, старинни мебели и прелестни картини. Всичко беше белязано от жизненост и ведрост.
— Чаша какао! — прошепна Нор и си изхлузи обувките.
Отиде в кухненския бокс, остави на масата тефтерите с резервациите и отвори хладилника. Стърлинг не обичаше да е припрян: тръгна бавно от картина на картина. „Ценни са — отсъди той. — Жалко, че не мога да ги разгледам по-хубавичко.“ Особено прелестен му се стори един английски пейзаж с ловна сцена.
Приживе беше адвокат на доста богати семейства и бе развил вкус към изкуството. Спомни си как все са му повтаряли, че преспокойно може да стане и оценител.
Стълбата към горния етаж сякаш го зовеше. „Само ще хвърля едно око, и беж да ме няма“, обеща си той.
Най-голяма беше спалнята на Нор. По писалището, тоалетката, нощните шкафчета бяха наслагани снимки в рамки. Всички бяха лични, на доста от тях се виждаше много по-младата Нор заедно с бащата на Били. Имаше най-малко пет-шест на самия Били заедно с майка си и баща си — младежът сякаш гледаше Стърлинг от времето, когато е бил съвсем мъничък. На последната, където тримата бяха заедно, Били беше на, има-няма, шест годинки.
Стърлинг надзърна в първата от другите две спални. Беше тясна, ала уютна, с малко мебели.
Третата врата беше затворена. На порцелановата табелка пишеше: „СТАЯТА НА МАРИСА“. Стърлинг открехна вратата и усети как на гърлото му засяда буца. „Догодина детето ще изгуби толкова много“, помисли си той.