Стаята беше прелестна. Бели ракитови мебели. Синьо-бели тапети. Плетеното на една кука бяло покривало върху леглото, бели перденца. Лавици с книги на една от стените. Писалище с поставка до другата.
Стърлинг чу, че Нор се качва по стълбите. Беше време да тръгва. Сети се, че вратата е била затворена, придърпа я лекичко и загледа как Нор се прибира в спалнята си. Вдигнал яката на балтона, нахлупил чак до очите си бомбето, след миг Стърлинг вече беше на улицата.
„Имам да убивам няколко часа — помисли си. — Били сигурно вече спи. Дали да не отскоча да видя как е Мариса? Но къде ли точно живееше? Винаги съм се ориентирал зле.“
Дотук му се намираше предостатъчно работа, сега обаче всички си бяха легнали и докато той обикаляше по притихналите улици, му стана самотно.
„Дали да не опитам да се свържа с Небесния съвет? — зачуди се. — Ами ако решат, че не мога да се справя? И тогава какво?“
Изведнъж нещо привлече погледа му.
„Това пък какво е?“
От небето падаше листче хартия. Точно пред Стърлинг застина. Той го взе от въздуха, разгъна го и отиде да го прочете под близката улична лампа.
Беше карта на селището. Съвсем ясно бяха отбелязани къщата на Мариса и домът на Нор. От точка, под която пишеше „Намираш се ето тук“, започваше пунктирна линия, после имаше напътствия: „На четири пресечки източно… след първата завий наляво, после надясно“, обясняващи как Стърлинг да стигне до Марисини. С втора пунктирна линия беше очертан пътят от там до ресторанта.
Стърлинг се взря отвъд месечината, отвъд звездите — във вечността. „Благодаря. Много съм ви признателен“, пророни той.
Колкото и да беше часът, Денис Мадиган задължително изчиташе преди лягане „Ню Йорк Поуст“. Жена му Джоан отдавна беше свикнала да спи на запалена лампа.
Тази вечер обаче той все не можеше и не можеше да се съсредоточи. Знаеше: Нор и Били не си дават сметка, че животът им виси на косъм. Ако братя Баджет наистина бяха чак такива злодеи, каквито ги изкарваше Шон О’Брайън… Денис поклати глава. Докато бе работил по баровете в Манхатън, се беше наслушал за типове като тях.
„Мъж с акцент ли? Кой ли може да бъде? — запита се той, както прелистваше раздразнен вестника. — Според Нор бил идвал в ресторанта. Но не е от редовните посетители, инак щях да го помня.“
— Мълко, мнуго — каза на глас.
Джоан отвори очи и примига.
— Моля?
— Нищо, скъпа. Извинявай. Спи, спи.
— Лесно ти е да го кажеш — изпелтечи тя и му обърна гръб.
Денис отвори на раздел „Телевизия“ и зачете с усмивка как Линда Стази громи празничната програма.
Вече беше три и половина, но на него не му се спеше и той разлисти и раздел „Ресторанти“. Вниманието му беше привлечено от дописка за ново заведение в центъра на града: „Започнахме с крем-супа…“
Денис се вторачи във вестника. Кремсупа ли? Сети се за един оправен келнер, който не се беше задържал дълго в ресторанта на Нор — веднъж беше имитирал някакъв клиент, който си поръчал „кремсупа, но да не е мнуго топла“.
„Как ли се казваше клиентът? — опита се да си спомни той. — Пред очите ми е. Двамата с жена му задължително пийваха по коктейл на бара. Симпатяги. Не се сетих веднага за него, защото говореше с едва доловим акцент, пък и отдавна не е идвал… — В съзнанието му изникна лице. — Със сигурност живее в Лонг Айланд — рече си Денис. — И се казваше… казваше се… Точно така, името му беше европейско.“
Ханс Крамер!
„Ами да! Ханс Крамер!“
Денис грабна телефонната слушалка. Нор вдигна още след първото позвъняване.
— Сетих се, Нор! За онзи от телефонния секретар. Дали не е Ханс Крамер?
— Ханс Крамер ли? — повтори тя бавно. — Не ми говори нищо. Не го помня…
— Помисли още малко, Нор. Все си поръчваше кремсупа, но да не е мнуго топла.
— Божичко, как не се сетих досега… прав си!
Нор се подпря на лакът и се понадигна. Визитната картичка на Шон О’Брайън бе подпряна на лампата върху нощното шкафче. Тя се пресегна да я вземе и усети как сърцето й ще се пръсне от вълнение.
— Знам, Денис, че Крамер се занимава с компютри. Не е изключено да има и склад. Още сега ще звънна на Шон О’Брайън. Дано не е много късно!
Стърлинг наближи къщата на Мариса — всичко изглеждаше мирно и кротко. Къщата тънеше в непрогледен мрак, ако не броим слабата светлинка, процеждаща се през един от прозорците на горния етаж.
„И мама оставяше лампата да ми свети — спомни си той. — И не затваряше докрай вратата. Голям страхопъзльо си бях — помисли си развеселен. — Да оставим запалената лампа: до десетгодишен спях, моля ви се, с плюшеното мече!“