Някои се пързаляха чудесно, но Мариса се открояваше най-много. „Наистина, каква купонджийка!“, засмя се наум Стърлинг, докато я гледаше как на два пъти тупва с все сила по дупе. Момиченцето обаче веднага скачаше на крака, изтръскваше костюмчето и отново опитваше скока или аксела.
Малко по-късно, след като децата си обуха обувките или ботушките, едно от момичетата дойде при Мариса.
— Сестра ми получи за Коледа диск на баща ти. Дали той ще й даде автограф?
Стърлинг забеляза развеселен как Мариса грейва от гордост и се прави, че не й пука.
— Ама разбира се — отвърна нехайно тя. — Тати обича да дава автографи на приятелките ми.
— Пише ли ново парче? — поинтересува се другото момиченце.
— Той винаги пише ново парче.
— Кажи му да напише нещо и за нас!
— Първо ще напише за мен — изкиска се Мариса.
„На двайсет и трети ще стане на седем години, а прелива от любов към баща си! — Стърлинг въздъхна тежко. — И съвсем скоро ще се раздели за дълго с него. Е, аз да поемам!“ На изпроводяк погледна още веднъж грейналото усмихнато лице на момиченцето и си тръгна от ледената пързалка.
Намести бомбето и се запъти към жилището на Били. Смяташе да го придружи на срещата с шефа на звукозаписната компания и изгаряше от нетърпение отново да отиде в Манхатън.
„Но наистина трябва да науча пътя през Мадисън Вилидж — каза си, както стъпваше по заледения сняг, чието пукане чуваше единствен той. — Защо да си кривя душата! Хубаво местенце за живеене!“
— Е, какво стана с онзи с китарата? — попита Еди.
Беше застанал зад Джуниър, който, подобно на съдия, канещ се всеки момент да произнесе присъдата, седеше като глътнал бастун на стола.
— Не се разбрахме — заоправдава се Чарли с длани, плувнали в пот. Щеше му се да говори спокойно, но какво да се прави, отвътре му вреше и кипеше и това личеше и в гласа му. — Разговарях с Били Камбъл, предложих му да включим във фонда за стипендии и дъщеря му, обясних му и че ще се ядосате много, ако се раздрънка за думите, които сте казали на шега.
— Това ясно. Знаем какво си казал — прекъсна го припряно Еди. — Да чуем сега какво ти каза той.
Адвокатът нямаше как да се измъкне от отговора.
— Да съм ви предадял, че щял да изучи сам щерка си и че нямал и понятие за какви шеги и неволно изтървани думи ставало въпрос. После ми затръшна телефона.
Чарли знаеше, че няма как да смекчи реакцията на Били, а и да го направи, братята веднага ще надушат. Това, че Еди подпитваше, вече показваше недвусмислено каква ще бъде следващата им стъпка. Сплашване. Ако и това не свършеше работа…
— Разкарай се оттук, Чарли — подвикна Джуниър. — Чак ми се гади от теб. Ти си виновен — погледна той брат си и кимна.
Адвокатът се изниза на пръсти от кабинета. До довечера Били Камбъл и Нор Кели щяха да получат предупреждение, което щеше да ги уплаши и да им затвори устата. „Дано погледнат сериозно на него“, замоли се Чарли и поклати съкрушен глава.
За кой ли път прокле деня отпреди петнайсет години, когато братя Баджет му се бяха изтърсили в скромната адвокатска кантора в Куинс и го бяха помолили за юридически съвет при покупката на верига от ателиета за химическо чистене. „Давах мило и драго за работа като тази и не си направих труда да поразпитам — укори се той. — Пък и защо да си кривя душата, не исках да научавам отговорите. Е, сега вече ги знам.“
След като се прибра, Нор се отпусна в джакузито, изми си косата, изсуши я със сешоара и понеже смяташе да подремне, си облече пижама. Но точно тогава се обади Били, разсеял всякакво желание за сън.
На гърлото й заседна буца, докато тя слушаше сина си — разказваше й за разговора с представителя на „Баджет Ентърпрайзис“.
— Звъннах на агента от ФБР, на Рич Майърс, де, и му оставих съобщение. После се обадих и на Шон, но и него го нямаше. Мислех да поизчакам и да не те безпокоя, мамо, после обаче реших, че и ти трябва да знаеш какво става.
— Трябва да знам, естествено. Тия типове са разбрали отнякъде, че сме били във външния кабинет. Може би имат скрити камери.
— Възможно е. Или пък някой ни е видял, когато сме излизали.
Нор усети, че трепери.
— Знаеш ли кой ти се е обадил?
— Не се представи по име, но според мен беше същият, който вчера ни обясни какво да пеем.
— Сещам се. Един такъв нервен и хлъзгав.
— Точно той. Знаеш ли, по-добре да тръгвам. Смятам да взема влака за Манхатън в три часа.
— Пази се, Били.
— Дано, както се изрази, не си изпотроша краката. Хайде, мамо, до скоро.
Нор остави по инерция слушалката върху вилката. Да си изпотроши краката! Навремето беше работила в нощен клуб, чийто собственик беше закъснял с вноските за негодници като братя Баджет. Първия път го предупредиха да побърза, като му счупиха крака.