— Леглото й е оправено — отбеляза Джейн, загледана в спретнато подгънатите чаршафи.
— Така го намерихме тази сутрин — отговори Мери Клемънт.
— Не се ли е прибрала да спи снощи?
— По-вероятно е да е станала рано. Обикновено така прави.
— Колко рано?
— Обикновено става часове преди сутрешната молитва в седем. Последното лято винаги се събуждаше рано и отиваше в градината. Обича да работи там.
— А през зимата? — попиха Ризоли. — Какво прави толкова рано сутрин?
— Независимо от сезона, тези от нас, които са все още в състояние да работят, винаги има какво да вършат. Но вече много от сестрите са със съвсем крехко здраве. Тази година се наложи да наемем мисис Отис, за да ни помага при приготвянето на храната. Дори с нейната помощ едвам успяваме да се справим с всичките си задължения.
Джейн отвори вратата на стенния шкаф. Вътре имаше строга колекция от дрехи в черно и тъмнокафяво. Нито намек за цвят или нещо разкрасяващо. Това бе гардеробът на жена, за която значение имаха само Божиите дела, за която облеклото имаше единствено задачата да бъде в Негова служба.
— Това ли са единствените й дрехи? — попита Ризоли. — Това, което виждам в този гардероб?
— Ние даваме обет за бедност, когато се присъединяваме към този орден.
— Това означава ли, че давате всичко, което притежавате?
Мери Клемънт отвърна с търпеливата усмивка, която предизвиква у възрастния детето, току-що задало абсурден въпрос.
— Това не е толкова трудно, детектив. Запазваме книгите си, някои лични, скъпи за нас спомени. Както виждате, сестра Урсула се радва на африканските си виолетки. Но иначе да, оставяме зад себе си почти всичко, когато идваме тук. Това е съзерцателен орден и ние не приветстваме онова от външния свят, което отвлича вниманието от вътрешната работа.
— Извинете ме, преподобна майко — намеси се Фрост. — Аз не съм католик, така че не ми е ясно какво означава тази дума. Какво е „съзерцателен орден“?
Въпросът му бе почтителен и игуменката го посрещна с по-топла усмивка от тази, с която бе удостоила Джейн.
— Означава, че животът ни е изпълнен с размисъл. Изпълнен е с молитва, преданост и медитация. Точно поради това се оттегляме зад стени. Затова не приемаме посетители. Изолацията ни носи утеха.
— А ако някой наруши правилата? — поинтересува се Ризоли. — Изхвърляте ли го?
Мора видя как Фрост трепна, като чу безцеремонно зададения въпрос на своята партньорка.
— Правилата ни са доброволни — отвърна Мери Клемънт. — Придържаме се към тях, защото искаме.
— Но от време на време все трябва да има някоя монахиня, която някоя сутрин се събужда и заявява: „Иска ми се да отида на плажа“.
— Това не се случва.
— Все трябва да се случва. Те са човешки същества.
— Не се случва.
— Никой не нарушава правилата? Никой не прескача стената?
— Нямаме нужда да напускаме манастира. Мисис Отис купува хранителните ни продукти. Отец Брофи се грижи за духовните ни нужди.
— Ами писмата? Телефонните обаждания? Дори в затворите със строг режим имат право да се обаждат по телефона от време на време.
Фрост клатеше глава с болезнено изкривено лице.
— Имаме телефон за спешни случаи — отвърна Мери Клемънт.
— И всеки може да го използва?
— Но защо биха искали да го правят?
— А как стои въпросът с пощата? Може ли да получавате писма?
— Някои от нас избират да не получават никаква поща.
— А ако искате да изпратите писмо?
— На кого?
— Има ли значение?
Лицето на игуменката бе замръзнало в напрегната усмивка, която сякаш казваше: „Господи, дай ми търпение“.
— Мога само да повторя това, което казах вече, детектив. Ние не сме затворници. Ние избираме да живеем по този начин. А които не са съгласни с тези правила, могат да изберат да напуснат.
— И какво биха правили навън?
— Вие изглежда мислите, че не познаваме изобщо този свят. Но някои от сестрите служат в училища или в болници.
— Мислех, че манастирският живот не допуска излизане извън манастира.
— Понякога Господ ни призовава да свършим нещо извън тези стени. Преди няколко години сестра Урсула бе призована от Него да служи зад граница и получи разрешение да живее извън манастира, спазвайки дадения обет.