— Ти си католичка, нали, Джейн?
Младата жена, която тъкмо оглеждаше стенния шкаф на Камий, изсумтя.
— Аз ли? Отпаднах като безнадежден случай в часовете по катехизис.
— Кога престана да вярваш?
— Горе-долу по времето, когато разбрах, че няма Дядо Коледа. Така и не стигнах до конфирмация, което баща ми не може да приеме и до ден-днешен. Боже, какъв скучен гардероб. Я да видим, днес черни или кафяви одежди да облека? Защо едно момиче би искало да стане монахиня, ако е с всичкия си?
— Не всички монахини носят монашески одежди. Не и от Втория Ватикански събор насам.
— Да, но онова с непорочността не се е променило. Представи си само — никакъв секс до края на живота.
— Не знам — отвърна Мора. — Може би като престанеш да мислиш за мъже, изпитваш облекчение.
— Не съм сигурна, че това е възможно.
Джейн затвори енергично вратичката на стенния гардероб и заоглежда бавно стаята, търсейки… „Какво ли?“ — запита се Мора. Ключът към личността на Камий? Обяснение защо животът й бе приключил така брутално, на толкова млада възраст? Тя самата обаче не успяваше да види подобни отговори тук. Тази стерилна стая не пазеше никакви следи от своята обитателка. Това беше може би най-многозначителният ключ към личността на Камий. Една млада жена, която постоянно търка и чисти мръсотията. Греха.
Ризоли се приближи до леглото и се отпусна на колене и ръце, за да надникне отдолу.
— Боже, тук долу е толкова чисто, че можеш спокойно да се храниш на проклетия под.
Вятърът разтърси прозореца и суграшицата задраска по-усилено по стъклото. Мора се обърна и проследи с поглед Фрост и екипа за научна поддръжка, които вървяха към параклиса. Един от техниците ненадейно се подхлъзна по камъните и разпери ръце като кънкьор, опитвайки се да остане прав. „Всички полагаме усилия да останем прави — помисли си д-р Айлс. — Да устоим на привличането на изкушението, така както полагаме усилия да устоим на земното привличане. А когато най-накрая паднем, винаги сме страшно изненадани.“
Екипът влезе в параклиса и тя си представи как се нареждат в кръг и се взират безмълвно в кръвта на сестра Урсула, представи си парата, излизаща от устите им в такт с всяко издишване.
Зад гърба й прозвуча приглушен звук.
Обърна се и се притесни, като видя Ризоли, седнала на пода до преобърнатия стол. Беше отпуснала глава върху коленете си.
— Джейн. — Мора коленичи до нея. — Джейн?
Младата жена махна с ръка.
— Добре съм. Добре съм…
— Какво стана?
— Просто… Мисля, че се изправих прекалено бързо. Малко ми се зави свят…
Ризоли опита да се надигне, но почти веднага отпусна глава.
— Трябва да легнеш.
— Не е нужно да лягам. Дай ми само една минута, докато ми се проясни главата.
Мора си спомни, че младата жена не изглеждаше добре още в параклиса, лицето й бе прекалено бледо, устните — синкави. Тогава беше решила, че е заради студа. Сега бяха в топла стая, но тя имаше също толкова изнурен вид.
— Закусвала ли си тази сутрин? — попита лекарката.
— Ъъъ…
— Не си ли спомняш?
— Да, мисля, че ядох. Нещо от този род.
— Какво означава това?
— Една препечена филия. — Джейн отблъсна протегнатата ръка на Мора, нетърпеливо отхвърляне на всякакъв опит за помощ. Именно тази страстна гордост правеше понякога толкова трудно да се работи с нея. — Мисля, че се разболявам от грип.
— Сигурна ли си, че става въпрос само за това?
Ризоли отметна падналата върху лицето си коса и бавно изправи гръбнак.
— Да. И тази сутрин не трябваше да пия толкова много кафе.
— Колко изпи?
— Три… може би четири чаши.
— Не е ли прекалено много?
— Имах нужда от кофеина. Но сега сякаш е пробил дупка в стомаха ми. Струва ми се, че ще повърна всеки момент.
— Ще те придружа до банята.
— Не. — Младата жена я отпъди с махване на дланта. — Мога да отида и сама.
Бавно се изправи и постоя неподвижно известно време, сякаш нямаше доверие на краката си. После изправи рамене и, наподобявайки типичната си наперена походка, напусна стаята.
Звънът на камбанката край входната врата привлече отново погледа на Мора към прозореца. Възрастната монахиня излезе за пореден път от сградата и се затътри по калдъръмената настилка. Не се наложи новият посетител да доказва, че е наложително да влезе; монахинята веднага отвори портата пред него. В двора се появи мъж с дълго черно палто и постави длан върху рамото на старата жена. Това бе жест на утеха, жест, говорещ за близост. Двамата тръгнаха към сградата, мъжът се движеше бавно, в синхрон със скованата й от артрита походка, привел глава към нея, сякаш не искаше да изпусне нито една дума.