Излезе от колата и този път прекоси улицата уверено — грайферите на ботите я предпазваха от подхлъзване по леда. Полицейските автомобили образуваха шпалир, а два телевизионни новинарски екипа стояха във вановете си в очакване на някакво развитие по случая. Зимната светлина вече започваше да преминава във вечерен сумрак.
Позвъни с камбанката и на входната порта се появи една монахиня — черните й одежди изплуваха от полумрака. Тя позна веднага лекарката и я пусна, без да произнесе нито дума.
Снегът в двора бе осеян със стъпки. Не приличаше на мястото, в което Мора бе влязла за първи път сутринта. Днес дори външният покой бе нарушен от претърсването. Всички прозорци светеха, под сводовете се носеха мъжки гласове. Щом влезе в коридора, усети миризмата на доматен сос и сирене; неприятният аромат пробуди в нея спомена за безвкусната и твърда като подметка лазаня, която предлагаха много често в стола на болницата, където бе стажувала като студентка по медицина.
Надникна в столовата и видя сестрите, насядали около масата за хранене, да ядат мълчаливо скромната си вечеря. Забеляза треперещи ръце, поднасящи неуверено вилиците към беззъби усти, и стичащи се по сбръчканите брадички капки прясно мляко. По-голямата част от живота си тези жени бяха прекарали зад дебели стени, бяха остарели в изолация. Дали някоя от тях не съжаляваше за това, което бе пропуснала, за живота, който би могла да води, ако не беше престъпила прага на тези врати и не бе изчезнала зад тях завинаги?
Мора продължи нататък по коридора, откъдето се носеха мъжки гласове, които звучаха неприсъщо и дори стряскащо за тази женска обител. Две от ченгетата й махнаха за поздрав.
— Здравей, докторке.
— Открихте ли нещо? — попита тя.
— Не още. Приключваме за днес.
— Къде е Ризоли?
— На горния етаж. В спалното отделение.
Докато изкачваше стълбите, д-р Айлс видя още двама от групата за претърсване, които тъкмо слизаха — изглеждаха толкова млади, сякаш идваха направо от училищната скамейка. Лицето на младия мъж бе осеяно с акне, а жената беше надянала дистанцираната маска, която използваха много от нейните колежки, вероятно като средство за самозащита. И двамата сведоха респектирано погледи, щом я забелязаха. Почувства се стара, когато отстъпиха встрани почтително, за да й направят път. Нима беше толкова страшна, че не виждаха жената в нея, с цялата й неувереност? Беше се усъвършенствала в изкуството да изглежда непобедима и играеше тази роля дори сега. Кимна с глава в бърз поздрав и премести незабавно очи някъде зад тях. Усещаше погледите, с които я съпроводиха, докато изкачваше стълбите.
Откри Ризоли в стаята на сестра Камий, седнала на леглото, отпуснала изтощено рамене.
— Както изглежда, всички, освен теб се прибират — каза Мора.
Джейн се обърна и я погледна. Тъмните й очи бяха хлътнали, а по лицето й се бяха очертали бръчици от умора, които съдебната лекарка не беше забелязвала досега.
— Не открихме нищо. Търсим от обяд. Но се иска време, за да претърсиш всеки шкаф и всяко чекмедже. Да не забравяме градините навън — кой знае какво има под снега? Не е изключено да го е увила и просто да го е изхвърлила в боклука преди няколко дена. Или пък да го е дала на някой извън тези стени. А ние може дни наред да търсим нещо, което изобщо да не е тук.
— Какво каза игуменката във връзка с това?
— Не й обясних какво търсим.
— Защо?
— Не искам да знае.
— Може да ни бъде от помощ.
— Или да предприеме необходимото, за да не допусне да го намерим. И без това името на манастира вече се свързва с голям скандал. Как ти се струва, дали би искала светът да разбере, че една от жените зад тези стени е убила собственото си бебе?
— Не знаем дали детето е мъртво. Знаем само, че липсва.
— Абсолютно ли си сигурна в това, което откри при аутопсията?
— Да. Камий е била в напреднал стадий на бременност. И не, не вярвам в непорочното зачатие. — Приседна върху леглото до Ризоли. — Бащата може да се окаже ключът към нападението. Трябва да го идентифицираме.
— Да, точно мислех по този повод. Как ти се струва — баща? Отец? Като название за свещеник.
— Отец Брофи?
— Добре изглеждащ мъж. Ти видя ли го?
Мора помнеше блестящите сини очи, които я бяха гледали от другата страна на падналия телевизионен оператор. Помнеше как бе прекрачил решително манастирските порти, като облечен в черно воин, за да отвлече вниманието на глутницата репортери.