„И ти какво направи, къде се появи детето ти на този свят? Изпадна ли в паника? Или хладнокръвно и спокойно се отърва от доказателството за своя грях?“
Чу мъжки гласове навън. През прозореца видя тъмните сенки на две ченгета, които излизаха от сградата. И двамата спряха, за да се загърнат по-плътно в палтата си и да вдигнат поглед към сипещите се от вечерното небе блестящи снежинки. После излязоха от двора и пантите изскърцаха, когато портите се затвориха след тях. Мора се ослуша за други звуци, за други гласове, но не чу нищо. Единствено мълчанието на снежната нощ. „Толкова е тихо — помисли си тя. — Сякаш съм единствената, останала в тази сграда. Забравена и сама.“
Чу скърцане и долови нещо като движение, друго присъствие в помещението. Косъмчетата на тила й внезапно настръхнаха и тя се засмя.
— Божичко, Джейн, не се промъквай така…
Обърна се и гласът й увисна във въздуха, без да довърши мисълта си.
Там нямаше никой.
Стоя известно време, без да помръдне, без да диша, просто вперила поглед в празното пространство. Въздух и излъскан под. „В стаята има призраци“ беше първата й, необяснима мисъл, преди логиката да поеме отново контрола в свои ръце. Старите дъсчени подове често скърцаха, тръбите от парното пъшкаха. Беше чула звук не от стъпки, а от дъските на пода, които се бяха свили от студа. Имаше напълно разумно обяснение защо би помислила, че в стаята има някой.
Но продължаваше да усеща присъствието му, да чувства, че я наблюдава.
Сега настръхнаха и косъмчетата по ръцете й; всеки нерв крещеше от тревога. Нещо сякаш премина над главата й, като чаткане на остри нокти по дърво. Впери поглед към тавана.
„Животно ли е това? Бяга от мен.“
Излезе от стаята и паникьосаните удари на сърцето й почти удавиха звуците, носещи се някъде над главата й. Ето го — движеше се натам по коридора!
Дум-дум-дум.
Последва шума, без да отделя очи от тавана; движеше се толкова бързо, че за малко не се сблъска с Ризоли, която тъкмо излезе от тоалетната.
— Хей — провикна се тя. — Закъде си се забързала така?
— Шшт!
Мора посочи към тъмните греди на тавана.
— Какво?
— Слушай.
Двете зачакаха, напрегнали слух, за да доловят нещо. Но Мора не чу нищо друго, освен бесните удари на сърцето си.
— Може би си чула движението на водата по тръбите — заключи Джейн. — Пуснах сифона в тоалетната.
— Не беше от тръбите.
— И какво чу?
Д-р Айлс отмести рязко очи към древните греди, които заемаха цялата дължина на тавана.
— Там.
Откъм далечния край на коридора отново се чу нещо като драскане. Ризоли погледна нагоре.
— Какво, по дяволите, е това? Плъхове?
— Не — прошепна Мора. — Каквото и да е, определено е по-голямо от плъх.
Тръгна безшумно по коридора, следвана по петите от Ризоли.
Без предупреждение по тавана проехтя хор от удари, движещи се обратно натам, откъдето идваха.
— Насочи се към другото крило! — каза Джейн.
Този път начело с Ризоли, двете жени минаха през някаква врата в края на коридора. Полицайката натисна бутона за осветлението. Намираха се в празен коридор. Беше много студено, въздухът беше задушен и влажен. Виждаха се отворените врати на изоставени стаи и призрачните очертания на наметнати с чаршафи мебели.
Каквото и да беше, това, което бе вдигнало шума в крилото, сега не издаваше нито звук, който да ги ориентира къде се намира.
— Екипът ти претърси ли тази част на сградата? — попита Мора.
— Обиколихме всички тези стаи.
— Какво има горе? Над тавана?
— Тавански помещения.
— Е, нещо там се движи — промълви съдебната лекарка. — И е достатъчно разумно, за да знае, че го преследваме.
Клекнали в горната галерия на параклиса, Мора и Джейн изследваха махагоновата ламперия, която водеше към пространството с ниски тавани на сградата, както им беше казала Мери Клемънт. Ризоли я побутна и тя се отвори безшумно. Двете се озоваха пред тъмно помещение и наостриха слух, за да чуят звуци от движение. Топъл полъх погали лицата им. Това място бе като капан за издигащия се от сградата топъл въздух, който сега се пръскаше през отвора зад ламперията.