Джейн насочи светлината на фенерчето си натам. Зърнаха масивни дървени греди и розовия материал на наскоро поставена изолация. По пода се виеха електрически жици.
Ризоли мина първа през отвора. Мора включи своето фенерче и я последва. Мястото не беше достатъчно високо, за да се движи права; трябваше да сведе глава, за да избегне дъбовите греди на тавана. Светлините на фенерчетата им описваха широки дъги, отсичайки кръг в мрака. Отвъд него се намираше невидима граница. Мора усещаше, че дишането й е прекалено учестено. Ниският таван и застоялият въздух я караха да се чувства като в гроб.
Почти подскочи, когато усети докосването на нечия ръка. Без да каже нито дума, Ризоли посочи надясно.
Дъските скърцаха под краката им, докато се движеха из мрака, начело с Джейн.
— Чакай — прошепна Мора. — Не трябва ли да повикаш подкрепление?
— Защо?
— Заради това горе, каквото и да е то.
— Няма да викам подкрепление, защото може да се окаже, че гоним някаква глупава миеща мечка… — Направи пауза, описвайки с фенерчето си дъга първо наляво, после надясно. — Мисля, че сега се намираме над западното крило. Тук става топло и приятно. Изгаси си фенерчето.
— Какво?
— Изгаси го. Искам да проверя нещо.
Д-р Айлс неохотно изгаси фенерчето си. Същото направи и нейната спътница.
Мора усети как пулсът й се ускори във внезапно възцарилия се мрак. „Не можем да видим какво има около нас. Какво се движи евентуално към нас.“ Премигна, опитвайки се да свикне по-бързо с тъмнината. Тогава забеляза светлината — тънки ивички, проблясващи през цепнатините на пода. Тук-там бяха по-широки, защото дъските се бяха раздалечили или където дупките от чепове се бяха свили от сухия зимен въздух.
Стъпките на Ризоли изскърцаха. Подобната й на сянка форма внезапно се приведе и клекна, свела глава към пода. Остана за миг в тази поза, после се засмя тихичко.
— Хей. Все едно надничаме в съблекалнята на момчетата в гимназията.
— Какво виждаш?
— Стаята на Камий. Точно над нея сме. Тук има дупка от чеп.
Мора тръгна предпазливо в тъмнината натам, където беше клекнала Джейн. Отпусна се на колене и се взря през отворчето.
Гледаше право към бюрото на Камий.
Изправи се, усещайки как по гръбнака й преминаха ледени тръпки. „Каквото и да е било това тук, е можело да ме види. Наблюдавало ме е.“
Дум-дум-дум.
Ризоли се изви толкова бързо, че лакътят й се заби в д-р Айлс.
Мора затърси в тъмнината копчетата на фенерчето си; лъчът му заподскача във всички посоки. Пред погледа й преминаваха дебели паяжини, ниско увиснали масивни греди. Тук горе беше толкова топло, въздухът — толкова спарен, а чувството, че се задушава подхранваше паниката й.
Двете жени инстинктивно бяха заели защитни пози, гръб до гръб, и Мора усещаше напрегнатите мускули на Джейн, чуваше учестеното й дишане, докато изследваха мрака. Търсеха блеснали очи, подивяло лице.
Мора оглеждаше толкова припряно своето обкръжение, че го пропусна при първата обиколка на лъча от фенерчето. Едва когато го върна, светлината спря в някаква неравност на грубия дъсчен под. Взря се натам, неспособна да повярва на това, което вижда.
Направи стъпка към него; ужасът й нарастваше, колкото повече приближаваше, тъй като започна да различава и други подобни форми. Бяха толкова много…
Мили боже, това е гробище. Гробище на мъртви бебета.
Лъчът от фенерчето потрепери. Тя, която винаги бе държала здраво скалпела на масата за аутопсии, сега не можеше да спре треперенето на ръката си. Спря, насочила фенерчето си право надолу към някакво лице. Гледаха я сини очи, лъскави като стъклени топчета. Взираше се в него безмълвно, осъзнавайки бавно какво всъщност вижда.
И се засмя. Стряскащ смях, подобен на лай.
Ризоли вече бе застанала плътно зад нея, а светлината на фенерчето й се местеше по розовата кожа, кукленската уста, безжизнения поглед.
— Какво е това, дяволите да го вземат? — рече тя. — Каква е тази скапана кукла?
Д-р Айлс насочи лъча на фенерчето си към другите обекти наоколо. Виждаше гладка, пластмасова кожа, пухкави ръце и крака. Блясък на стъклени очи.
— Цяла колекция от кукли — поясни тя.
— Виждаш ли как са наредени в редичка? Като някаква странна детска градина.
— Или ритуал — промълви Мора.
Лишен от святост ритуал в Божие светилище.
— О, боже! Сега вече накара косата ми да настръхне.