— Моля?
— Съпругът ми. Пациент е в хоспис „Сейнт Катрин“. Един Господ знае колко време ще се наложи да остане там. — Грейс хвърли поглед към игуменката, остър като отровна стреличка. — Работя тук като част от уговорката.
„И тази уговорка очевидно не те прави щастлива“ — помисли си Мора. Грейс не беше на повече от трийсет и пет години, но явно й се струваше, че животът й вече е свършил. Беше хваната в капана на задълженията — към една дъщеря, към която очевидно не изпитваше голяма любов; към съпруг, който умираше прекалено дълго. За Грейс Отис манастирът „Грейстоунс“ не беше светилище, а затвор.
— Защо съпругът ви е в „Сейнт Катрин“?
— Казах ви. Умира.
— От какво?
— АЛС — отвърна без капчица емоция Грейс, но Мора знаеше каква ужасна реалност се крие зад това име.
Като студентка по медицина беше преглеждала пациент с амиотрофична латерална склероза. Макар и в пълно съзнание и способен да чувства болка, той не можеше да помръдне, защото мускулите му бяха залинели, превръщайки го в нещо като мозък, затворен в капан в станалото безполезно тяло. Докато бе преслушвала сърцето и белите му дробове и бе опипвала корема, тя чувстваше погледа му върху себе си, но не пожела да го срещне, защото знаеше какво отчаяние щеше да види в него. А когато най-после излезе от болничната му стая, изпита едновременно облекчение и полъх на вина… но само полъх. Неговата трагедия не беше нейна. Тя беше само студентка, преминаваща за кратко през живота му, и нищо не я задължаваше да сподели товара на неговото нещастие. Беше свободна да си тръгне и го бе направила.
Грейс Отис обаче не можеше да стори същото. Резултатът се бе отразил в бръчките на недоволство по лицето й и в преждевременно побелелите кичури в косите й.
— Поне ви предупредих — каза тя. — На нея не може да се разчита. Говори разни небивалици. Понякога са направо абсурдни.
— Разбираме — отвърна Мора. — Децата го правят често.
— Ако искате да говорите с нея, аз трябва да присъствам в стаята. Просто за да съм сигурна, че ще се държи както трябва.
— Разбира се. Това е ваше право, като неин родител.
Най-сетне Грейс се изправи.
— Нони се крие в кухнята. Отивам да я намеря.
Минаха няколко минути, преди да се появи отново, теглейки тъмнокосо момиче за ръката. Беше очевидно, че Нони не желае да излиза от скривалището си, тъй като се съпротивляваше през цялото време и всяка фибра на телцето й бе напрегната срещу неуморното дърпане на Грейс. Най-накрая тя просто хвана дъщеря си под мишниците и я сложи на един стол — не нежно, а с умореното възмущение на жена, стигнала края на търпението си. Момиченцето постоя малко неподвижно, видимо сащисано от факта, че бе победено така бързо. Беше къдрокосо, с четвъртита брадичка и тъмни живи очи, които пъргаво обходиха всички присъстващи. Удостои Мери Клемънт само с бегъл поглед, който задържа по-дълго върху Мора, за да го насочи най-накрая върху Ризоли, без да го отмести от нея, сякаш тя бе единствената, която бе достойна за вниманието му. Също като куче, избрало да досажда на единствения астматик в помещението, Нони насочи вниманието си към единствения човек, който не си падаше особено по деца.
Грейс побутна дъщеря си.
— Трябва да разговаряш с тях.
Лицето на момичето се сгърчи в знак на протест. От гърлото й се отрониха две думи, дрезгави като жабешко квакане.
— Не искам.
— Не ме интересува дали искаш. Те са от полицията.
Погледът на Нони все така не се отделяше от Джейн.
— Не приличат на полицията.
— Е, приличат — отвърна майка й. — И ако не кажеш истината, ще те тикнат в затвора.
Това бяха думите, които ченгетата не искаха родителите да казват на децата си, защото така те се изпълваха със страх към хората, на които трябваше да се доверят.
Джейн даде незабавно знак на Грейс да спре да говори. Клекна пред стола на Нони, така че очите им да се озоват на едно ниво. Приликата помежду им беше изумителна: и двете бяха с къдрави коси и напрегнати погледи. Все едно Ризоли гледаше своя по-млада версия. И ако Нони се окажеше също толкова твърдоглава, нямаше да се мине без престрелка.
— Нека изясним едно нещо от самото начало — започна тя, рязко и безстрастно, сякаш говореше не на дете, а на миниатюрен възрастен човек. — Няма да те вкарвам в затвора. Никога не вкарвам деца в затвора.
Момиченцето я гледаше със съмнение.
— Дори лошите деца? — попита предизвикателно то.
— Дори лошите деца.