— Дори наистина, ама наистина лошите деца?
Джейн се поколеба, в очите й проблесна раздразнение. Нони нямаше да се предаде лесно.
— Добре, наистина, ама наистина лошите ги изпращам в отдела за малолетни.
— Това е затворът за деца.
— Да.
— Значи все пак пращаш деца в затвора.
Ризоли хвърли към Мора поглед, който сякаш казваше: „Можеш ли да повярваш, че това се случва наистина“.
— Добре — въздъхна тя. — Тук ме хвана натясно. Но теб наистина няма да те пратя в затвора. Искам само да поговорим.
— Защо нямаш униформа?
— Защото съм детектив. Ние не трябва да носим униформи. Но съм наистина полицай.
— Но ти си жена.
— Да. Добре. Полицайка. И така, искаш ли да ми кажеш какво правеше горе, на тавана?
В отговор Нони само се отпусна на стола си и се загледа като хипнотизирана в своята събеседничка. Двете се гледаха така повече от минута, като всяка очакваше другата първа да наруши мълчанието.
Най-накрая Грейс изгуби търпение и шляпна дъщеря си по рамото.
— Хайде! Кажи й!
— Моля ви, мисис Отис — обади се Ризоли. — Това не е необходимо.
— Но нали виждате как стоят нещата? Нищо никога не е лесно с нея. Всичко е борба.
— Нека просто се отпуснем, съгласна ли сте? Мога да чакам. — „Мога да чакам толкова, колкото и ти, хлапе“ — казваше погледът й. — Хайде, Нони. Кажи ни откъде взе тези кукли. Онези, с които си играеше горе.
— Не съм ги откраднала.
— Не съм казала подобно нещо.
— Намерих ги. Цяла кутия с кукли.
— Къде?
— На тавана. Там има и други кутии.
— Не трябваше да ходиш там — намеси се Грейс. — Трябваше да се навърташ край кухнята и да не смущаваш никого.
— Не съм смущавала никого. Дори да исках, на цялото това място няма никой, когото да смущавам.
— Значи намери куклите на тавана — продължи Джейн, насочвайки разговора отново към темата.
— Цяла кутия с кукли.
Ризоли обърна въпросителния си поглед към Мери Клемънт, която отговори:
— Те бяха част от благотворителен проект отпреди няколко години. Ушихме дрешки за куклите, които трябваше да бъдат дарени на едно сиропиталище в Мексико.
— Значи си открила куклите — обърна се Ризоли отново към Нони. — И си игра с тях направо там?
— Никой друг не ги използваше.
— А ти откъде научи как да ходиш на тавана?
— Видях мъжа да влиза там.
„Мъжът ли?“ Джейн хвърли поглед към Мора и се приведе по-близко към момиченцето.
— Какъв мъж?
— Имаше някакви неща на колана си.
— Неща ли?
— Чук и други неща. — Посочи към игуменката. — Тя също го видя. Разговаряше с него.
Мери Клемънт се засмя сепнато.
— О! Знам кого има предвид. През последните няколко месеца ремонтирахме доста неща. На тавана работеха неколцина мъже, поставиха нова топлоизолация.
— Кога беше това? — попита Ризоли.
— През октомври.
— Имате ли имената на всички тези мъже?
— Мога да направя справка с главната счетоводна книга. Документираме всички плащания, направени на хората, с които сме сключили договор.
Оказваше се, че това не е кой знае какво разкритие. Момиченцето бе видяло как работниците се бяха изкачвали на някакво скрито място, за което до този момент не знаеше. Тайнствено място, до което се стига само през една тайна врата. Изкушението да надникне вътре би било неустоимо за всяко дете, особено ако е толкова любопитно като Нони.
— Не ти ли е неприятно, че горе е тъмно? — поинтересува се Джейн.
— Имам си фенерче.
„Какъв глупав въпрос“ — прозвуча в тона й.
— И не се страхуваше там? Съвсем самичка?
— Защо?
„Защо наистина?“ — помисли си Мора. Това момиченце беше безстрашно и не се боеше нито от тъмното, нито от полицията. И наблюдаваше, без да трепне, своята събеседница, сякаш то, а не Ризоли водеше разговора. Но каквото и самообладание да проявяваше, то бе все пак само едно дете, при това — дрипаво. Къдравата му коса беше напрашена в резултат на посещението на тавана. Розовият му анцуг бе порядъчно износен, явно наследен от някой друг. Беше няколко размера по-голям и навитите му ръкави бяха изцапани. Само обувките му изглеждаха нови — чисто нови „Кедс“ със закопчалки от велкро. Краката му не стигаха до пода и то ги размахваше монотонно напред-назад. Метроном, захранван от излишна енергия.