От последната Коледа с Виктор.
Погледна към телефона върху масичката. Вече усещаше действието на шерито и знаеше, че каквото и решение да вземе сега, ще бъде оцветено от алкохола. От неспокойното състояние на духа й.
Въпреки това взе слушалката. Докато операторът в хотела звънеше в стаята му, Мора се взираше в камината и си мислеше: „Правя грешка. Това само ще разбие сърцето ми“.
— Мора? — прозвуча от другия край на линията гласът му.
Не беше произнесла нито дума, но той знаеше, че е тя.
— Знам, че е късно — промълви.
— Само десет и трийсет.
— Въпреки това не би трябвало да ти се обаждам по това време.
— И защо го направи? — попита тихо Виктор.
Тя замълча и затвори очи. Но пак виждаше сиянието от пламъците. „Дори да не ги гледаш, дори да се преструваш, че ги няма, пламъците продължават да горят. Независимо дали ги виждаш, те горят.“
— Стори ми се, че е време да престана да те избягвам — отговори Мора. — Или никога няма да мога да продължа напред с живота си.
— Е, това е наистина ласкателна причина да се обадиш на някого.
Тя въздъхна.
— Не се получава както трябва.
— Не мисля, че има начин да се каже мило това, което искаш да ми кажеш. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми го кажеш лично. Не по телефона.
— Така по-мило ли ще бъде?
— Със сигурност ще бъде дяволски по-смело.
Това беше предизвикателство. Атака срещу куража й.
Младата жена изправи гръб и погледна отново към огъня.
— Какво би променило това за теб?
— Ами, нека си го кажем, и двамата имаме нужда да продължим напред с живота си. Заседнали сме на място, тъй като никой от нас всъщност не е разбрал какво не се получи както трябва. Аз те обичах и мисля, че и ти ме обичаше, но виж къде се озовахме. Не можем да бъдем дори приятели. Обясни ми защо е така. Защо двама души, които са били женени, да не могат да разговарят цивилизовано? Както биха направили с всеки друг?
— Защото ти не си всеки друг.
„Защото те обичах.“
— Все пак можем да го направим, нали? Просто да поговорим, лице в лице. Да погребем призраците. Аз няма да остана дълго в града. Не го ли направим сега, не знам кога ще ни се удаде отново възможност. Или ще продължим да се крием един от друг, или ще извадим наяве това и ще поговорим за случилото се. Стовари вината върху мен, ако искаш. Признавам, че го заслужавам в голяма степен. Но нека престанем да се преструваме, че другият не съществува.
Мора се взираше в празната чаша от шерито в ръката си.
— Кога искаш да се срещнем?
— Мога да дойда веднага.
Декоративните светлинки от другата страна на улицата внезапно изгаснаха, премигващите ледени висулки се стопиха в снежната нощ. До Коледа оставаше само една седмица, а Мора никога досега не се беше чувствала толкова самотна.
— Живея в Бруклайн — каза тя.
Седем
Видя фаровете му през завесата от падащи снежинки. Той караше бавно, търсейки къщата й, и спря в края на нейната алея. „И теб ли те измъчват съмнения, Виктор? — помисли си. — И ти ли се питаш дали това не е грешка и дали да не обърнеш, докато все още не е станало късно, и да се върнеш?“
Колата спря на завоя на алеята.
Мора се отдръпна от прозореца и застана насред дневната с разтуптяно сърце и влажни от пот длани. Звукът на звънеца я накара да поеме рязко въздух. Не беше готова да застане срещу него, но той вече беше тук и нямаше как да го остави да стои навън на студа.
Позвъни се отново.
Мора отвори вратата и няколко снежинки се устремиха вътре с пируети. Те блестяха по якето му, премигваха в косата му, в брадата. Класически момент, достоен за „Холмарк“ — някогашният любим стоеше на прага на дома й, гладният му поглед обхождаше лицето й, а тя не се сети да каже нищо друго, освен „влизай“. Нито целувка, нито прегръдка, нито дори докосване на ръцете.
Виктор влезе и свали якето си. Младата жена го пое, за да го окачи, и познатата миризма на кожа, на Виктор, я изпълни с болка и гърлото й се сви. Затвори вратичката на стенния гардероб и се обърна към своя посетител.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Какво ще кажеш за малко кафе?
— Безкофеиново ли?
— Минаха само три години, Мора. Нужно ли е да питаш?
Не, не беше нужно да пита. Той винаги го беше пил без захар и сметана и с високо октаново число. Обзе я смущаващо усещане за близост, когато го поведе към кухнята, докато вадеше от фризера пакета с кафе на зърна „Мистър Сутро Роустърс“. Това бе любимата им марка, докато бяха живели в Сан Франциско, и досега от магазина й изпращаха нов пакет от него всяка втора седмица. Бракът можеше и да приключи, но от някои неща човек просто не беше в състояние да се откаже. Мора смля кафето и включи кафемашината, зървайки с периферното си зрение как Виктор бавно оглежда кухнята й, хладилника й от неръждаема стомана „Събзироу“, готварската печка „Викинг“, черния гранитен плот. Беше направила ремонт на кухнята малко след покупката на къщата и изпитваше нещо като гордост, че той се намира на нейна територия, че тя бе спечелила всичко, което виждаше сега той, със собствения си усилен труд. В това отношение разводът им беше относително лесен — никой не беше поискал нищо от другия. След като бяха женени само две години, всеки бе взел само собствените си притежания и бе поел по своя път. Този дом беше само неин и всяка вечер, щом прекрачеше прага му, тя знаеше, че ще намери всяко нещо там, където го е оставила. И че и най-малката дреболия беше избрана и купена от нея самата.