— Рязал е от лицето. Отрязал е ръцете. Не ни е оставил начин да я идентифицираме — обади се Слийпър.
— Но защо са му били стъпалата? — попита Кроу. — Няма никакъв смисъл. Никога не идентифицират по отпечатъци от пръстите на краката. Освен това тя не изглежда като някоя от жертвите, чиято липса ще бъде забелязана. Каква е? Чернокожа? Латиноамериканка?
— Какво общо има расата й с това дали ще се забележи нейната липса? — попита д-р Айлс.
— Искам да кажа само, че това явно не е някоя домакиня от предградията. Защо иначе би свършила в този квартал?
Съдебната лекарка се изправи. Внезапно я бе обзела толкова силна антипатия към Кроу, че й стана непоносимо да стои толкова близо до него. Лъчът на фенерчето й обходи помещението, спря се върху всяка мивка и писоар.
— Има кръв ей там, на стената.
— Ако питате мен, той я е насякъл тук — заяви Кроу. — Издърпал я е насила, блъснал я е в стената и е натиснал спусъка. А после е извършил ампутациите, направо там, където е паднала.
Мора се взираше в кръвта по плочките. Само няколко петна, защото жертвата е била вече мъртва. Сърцето й е спряло да бие, престанало е да изтласква кръвта. И не е усещала нищо, когато убиецът е коленичил край нея и острието е потънало дълбоко в китката й, за да откърти ставата. Докато е разрязвал плътта и е смъквал кожата на лицето й така, сякаш дере мечка. И когато е приключил със събирането на трофеите си, я е захвърлил тук, като ненужна вещ, подарък за хранещите се с мърша животни, с които бе пълна изоставената сграда.
Плъховете бяха стигнали до мускулите само за дни, тъй като не бе имало дрехи, които да затруднят работата им.
А преди да мине месец щяха да стигнат до костите.
Мора вдигна поглед към Кроу.
— Къде са дрехите й?
— Открихме само една обувка. За тенис, четвърти номер. Мисля, че я е изпуснал на излизане. Намерихме я в кухнята.
— Имаше ли кръв по нея?
— Да. Беше оплискана отгоре.
Д-р Айлс погледна към пънчето, където трябваше да се намира дясното стъпало.
— Значи я е съблякъл тук, в това помещение.
— Сексуално насилие след настъпването на смъртта? — намеси се Слийпър.
Кроу изсумтя.
— Кой би искал да чука жена с подобни язви по цялата кожа? Какъв е този обрив, между другото? Нали не е заразен? Не е дребна шарка или нещо от този род?
— Не, тези язви изглежда са хронични, а не резултат на остро заболяване. Виждаш ли, че някои от тях са образували коричка?
— Е, аз не виждам как някой би пожелал да я докосне, камо ли да я изчука.
— Но подобна възможност винаги съществува — отвърна Слийпър.
— Може да я е съблякъл, просто за да разголи трупа — каза Мора. — За да ускори разрушаването му от гризачите.
— А защо си е направил труда да отнесе дрехите?
— Може би това е още един начин да скрие самоличността й.
— Мисля, че просто ги е искал — заяви Кроу.
Съдебната лекарка го изгледа.
— Защо?
— Поради същата причина, поради която е взел краката, ръцете и лицето й. Искал е сувенири. — Кроу я погледна и на косо падащата светлина й се стори по-висок. Заплашителен. — Мисля, че нашият човек е колекционер.
Осветлението пред главния вход бе включено; виждаше жълтеникавото му сияние през пелената на падащия сняг. Нейната къща бе единствената осветена в този час на денонощието сграда в тази част на улицата. Толкова много нощи преди се бе прибирала в дом, чието осветление бе включено не от човешки ръце, а от електрически таймери. „Тази нощ — помисли си тя, — някой наистина ме чака.“
После видя, че колата на Виктор не е вече пред къщата. „Тръгнал си е — помисли си тя. — Както обикновено, се прибирам в празна къща.“ Светлината пред главния вход, която само допреди миг й бе изглеждала толкова примамливо, сега й се стори студено анонимна.
Усети в гърдите си някаква празнина, толкова силно бе разочарованието й, когато зави към алеята пред своя дом. Но най-много я смути не това, че той си беше тръгнал, а собствената й реакция. „Само една вечер с него — рече си тя, — и отново се намирам там, където бях преди три години, решимостта ми е пропукана, независимостта — срутена.“
Натисна дистанционното на гаража. Вратата се отвори с пъшкане и Мора се засмя изненадано, когато в лявата му част видя синя „Тойота“.
Виктор просто бе преместил колата си в гаража.
Паркира край взетата под наем „Тойота“ и докато вратата на гаража се затваряше зад нея, постоя неподвижно, впечатлена от ускорения си пулс, от очакването, което се разпространи по цялото й тяло като наркотик. От отчаяние до ликуване само за десетина секунди. Наложи си да си напомни, че помежду им нищо не се беше променило. Че нищо не можеше да се промени помежду им.