Излезе от автомобила си, пое дълбоко въздух и влезе в къщата.
— Виктор?
Никой не отговори.
Надникна в дневната, после прекоси вестибюла към кухнята. Чашите за кафе бяха измити и прибрани встрани, всички доказателства за посещението му — премахнати. Хвърли поглед в спалните и в кабинета си, но така и не го откри.
Едва когато се върна в дневната, забеляза краката му, обути в семпли бели чорапи, да стърчат от единия край на дивана. Остана известно време край него, гледайки го как спи, с увиснала до пода ръка, с умиротворено лице. Това не беше Виктор, когото помнеше, мъжът, чиито вулканични страсти в началото я бяха привлекли, а след това — отблъснали. Онова, което помнеше от брака им, бяха споровете, дълбоките рани, които може да причини само любимият човек. Бракът бе изкривил представата й за него, беше го направил по-черен, по-гневен. Беше подхранвала именно тези спомени толкова дълго, че сега, когато го видя така, без всякаква защита, в нея внезапно се пробуди нещо отдавна забравено.
Някога те наблюдавах, докато спиш. Някога те обичах.
Отиде да вземе одеяло, за да го завие. Пресегна се, за да докосне косата му, но спря, с увиснала във въздуха над главата му длан.
Очите му бяха отворени и я наблюдаваха.
— Ти си буден — прошепна тя.
— Нямах намерение да заспивам. Колко е часът?
— Два и трийсет.
Виктор изпъшка.
— Смятах да тръгна…
— Спокойно можеш да останеш. Навън снегът вали като побеснял.
— Преместих колата в гаража. Надявам се нямаш нищо против. Мина снегорин…
— Няма проблем. — Усмихна се и добави тихо: — Заспивай.
Двамата се гледаха известно време. Разкъсвана между копнеж и съмнение, Мора не каза нищо; знаеше прекалено добре какви са последствията от един неправилен избор. Несъмнено и двамата мислеха едно и също: че спалнята й беше наблизо по коридора. Бяха достатъчни няколко крачки, една прегръдка и всичко щеше да се върне там, където бе завършило. А тя бе положила големи усилия да избегне подобно развитие.
Изправи се и това й коства толкова усилия, колкото ако трябваше да се измъкне от подвижни пясъци.
— Ще се видим сутринта — обяви младата жена.
Разочарование ли видя в очите му? Не успя да се сдържи да не изпита щастливо пробождане в гърдите от тази вероятност.
Легна си, но не можа да заспи, като знаеше, че той е под същия покрив. Нейният покрив, нейната територия. В Сан Франциско бяха живели в къщата, която той бе притежавал, преди да се оженят и тя всъщност никога не бе я почувствала като своя. Тази нощ ситуацията беше точно обратната и контролът бе в нея. Какво щеше да се случи от тук нататък, зависеше от нейния избор.
Възможностите я измъчваха.
Едва когато се събуди изведнъж, си даде сметка, че все пак беше заспала. През прозореца струеше дневна светлина. Полежа известно време, питайки се какво я беше събудило. И какво щеше да му каже. Тогава чу отварянето на вратата на гаража и ръмженето на автомобилен двигател.
Скочи от леглото и погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как колата на Виктор изчезва зад ъгъла.
Осем
Джейн Ризоли се събуди призори. Улицата пред блока й все още тънеше в тишина; утринното оживление тепърва предстоеше. Впери поглед в полумрака в стаята си, мислейки: „Хайде, трябва да го направиш. Не може да продължаваш да си криеш проклетата глава в пясъка“.
Включи осветлението и седна на единия край на леглото, докато стомахът й се свиваше от предизвикващите гадене спазми. Макар в стаята да беше студено, Джейн се бе изпотила и тениската бе залепнала за мокрите й мишници.
Време беше да си каже истината.
Влезе боса в банята. Пакетът лежеше на плота, където го беше оставила предишната нощ, за да бъде сигурна, че няма да го забрави на сутринта. Сякаш имаше нужда от напомняне. Отвори кутията, разкъса фолиото и извади пръчицата за тестване. Снощи бе прочела няколко пъти указанията, практически ги беше наизустила. Въпреки това сега ги прочете отново. Отлагайки мига с още мъничко.
Най-накрая седна на тоалетната чиния. Пъхна пръчицата за тестване между бедрата си и се изпишка върху нея, измокряйки я с ранната утринна урина.