Мора не искаше да подхранва тези пламъци. Стремеше се гласът й да звучи безстрастно, а въпросите — делово. Тя беше учен, който боравеше с факти, а не с емоции.
Хвана ръката на сестра Камий и изпробва състоянието на лакътната става.
— Мускулите са отпуснати. Няма трупно вкочаняване.
— В такъв случай са минали по-малко от пет часа? Или шест?
— Но също така тук е студено.
Ризоли изпръхтя, издухвайки облак пара пред устата си.
— Сериозно?
— Малко над нулата, предполагам. Това може да забави вкочаняването.
— С колко?
— Почти безкрайно.
— Ами лицето? Фиксираното посиняване?
— Трупните петна могат да се появят до половин час след настъпването на смъртта. Това няма да помогне особено за определяне на точния момент.
Д-р Айлс отвори чантата си и извади химическия термометър, за да измери околната температура. Предвид многото дрехи на жертвата реши да не измерва ректалната температура преди тялото да бъде пренесено в моргата. Помещението беше зле осветено, така че тук нямаше как да прецени дали не е имало и сексуално насилие преди вкарването на термометъра. При пипането и местенето на дрехите можеше да падне микроскопичен доказателствен материал. Извади спринцовки, за да изтегли течност от стъкловидното тяло в очите, нужно за определяне на нивото на калия. То можеше да я ориентира за часа на смъртта.
— Разкажи ми за другата жертва — каза Мора, докато пробиваше лявото око и бавно изтегляше течността в спринцовката.
Ризоли изрази с пъшкане отвращението си от процедурата и се обърна с гръб.
— Жертвата, намерена край вратата, е сестра Урсула Роуланд, шейсет и осем годишна. Явно е доста издръжлива. Казаха, че си помръднала ръцете, когато я поставили в линейката. С Фрост пристигнахме тъкмо когато потегляха.
— Зле ли е пострадала?
— Не я видях. Последната ни информация от болницата „Сейнт Франсис“ е, че я оперират. Многобройни черепни фрактури и кръвоизливи в мозъка.
— Като тази жертва.
— Да. Като Камий.
Гневът се върна в гласа на Ризоли.
Д-р Айлс се изправи и остана на мястото си, като потреперваше. Панталоните й се бяха просмукали с неприятна ледена вода от намокрения подгъв на палтото и сега прасците й бяха като оковани в лед. По телефона я бяха уведомили, че мястото на смъртта е в затворено помещение, затова не беше взела шала и вълнените си ръкавици от колата. Но това помещение не беше много по-топло от заснежения двор отвън. Пъхна ръце в джобовете на палтото си, като се питаше как Ризоли, която също беше без топли ръкавици и шал, успява да стои толкова дълго в този леден параклис. Но тя като че ли носеше своя източник на топлина вътре в себе си и това бе треската на дълбокото й възмущение; и макар устните й да бяха на път да посинеят, явно не бързаше да отиде на някое по-топло място.
— Защо е толкова студено тук? — попита Мора. — Не мога да си представя, че биха искали да слушат месата в това помещение.
— Не го и правят. Тази част на сградата не се използва никога през зимата — затоплянето й би било прекалено скъпо. А обитателките на манастира и без това вече са толкова малобройни. За месите използват малкия параклис от другата страна на двора.
Д-р Айлс се сети за трите възрастни монахини, които я бяха гледали през прозореца. Тези сестри бяха умиращи пламъчета, гаснещи едно подир друго.
— Ако този параклис не се използва — каза тя, — какво са правили тук жертвите?
Ризоли въздъхна тежко, изпускайки достоен за дракон облак пара.
— Никой не знае. Игуменката обясни, че за последен път видяла Урсула и Камий по време на снощната молитва, около девет часа. Когато не се появили за сутрешната молитва, сестрите тръгнали да ги търсят. Изобщо не очаквали да ги открият тук.
— Всички тези удари по главата. Най-логичното обяснение е неистов гняв от страна на нападателя.
— Виж й лицето обаче — посочи Ризоли. — Не е я е ударил по лицето. Пощадил е лицето й. Това намалява личностния характер на случилото се. Той като че ли не се е гневил конкретно на нея, а на онова, което е. И което олицетворява.
— Авторитет? — попита Мора. — Власт?
— Странно. Аз бих казала нещо от рода на вяра, надежда и милосърдие.
— Е, аз съм учила в католическа гимназия.
— Ти? — Джейн изсумтя. — Никога не бих предположила.
Д-р Айлс пое дълбоко от мразовития въздух и вдигна очи към кръста, припомняйки си годините, прекарани в „Холи Иносънтс Академи“. И специалните мъчения, изобретени от сестра Магдалин, която преподаваше история. Мъчението не беше физическо, а емоционално, и се налагаше на момичетата, които сестрата преценеше като неприлично самоуверени. Когато Мора бе на четиринайсет години, най-добрите й приятели не бяха хора, а книгите. Тя се справяше лесно с учебните си задължения и се гордееше с това. И именно поради тази причина гневът на сестра Магдалин се бе стоварил върху раменете й. За доброто на самата Мора порочната гордост от интелекта й трябваше да бъде пречупена и превърната в смирение. И монахинята се зае с изпълнението на тази задача с порочно удоволствие. Тя осмиваше момичето пред класа, пишеше хапливи коментари в полетата на безупречно написаните й теми и въздишаше шумно всеки път, когато Мора вдигнеше ръка, за да зададе някакъв въпрос. В крайна сметка Мора бе победена и принудена да мълчи.