— Те ме плашеха — промълви сега тя. — Монахините.
— Не мислех, че нещо е в състояние да те уплаши, докторке.
— Много неща ме плашат.
Джейн се засмя.
— Само не и мъртвите тела, а?
— На този свят има далеч по-страховити неща от мъртвите тела.
Оставиха тялото на Камий да лежи върху ложето от студени камъни и се приближиха към онази част на помещението, където беше открита Урсула. Фотографът бе приключил работата си и си бе тръгнал. В параклиса бяха останали само д-р Айлс и Ризоли, две самотни жени, чиито гласове отекваха в голите стени. Мора винаги бе смятала параклисите за универсални светилища, където дори духът на невярващия може да намери утеха. Но сега не успяваше да намери покой в това мрачно място, където бе преминала Смъртта, изразявайки презрението си към свещените символи.
— Намерили са сестра Урсула тук — каза Ризоли. — Лежала с глава към олтара и крака към вратата.
Сякаш се бе проснала в молитва пред разпятието.
— Този човек е някакъв проклет звяр — додаде Джейн, а гневните думи издрънчаха като парчета лед. — Ето с какво същество си имаме работа. Не е с всичкия си. Или е някой надрусан негодник, дошъл да потърси нещо за крадене.
— Не знаем дали е мъж.
Ризоли махна към тялото на сестра Камий.
— Мислиш, че го е направила жена?
— Жената може да използва чук. И да счупи череп.
— Намерихме отпечатък от крак. Някъде по средата на централната пътека между редовете. Приличаше на мъжки номер дванайсет.
— Да не е някой от екипа в линейката?
— Не, отпечатъците от стъпките на медицинския екип са тук, покрай вратата. Онзи на централната пътека е различен. Неговият.
Вятърът се изви, стъклата на прозорците издрънчаха, а вратата изскърца, сякаш невидими ръце я дърпаха в отчаяно желание да влязат. Устните на Джейн бяха посинели от студ, а лицето й бе придобило мъртвешки блед цвят, но въпреки всичко тя не даваше знак, че иска да отиде някъде на по-топло. Такава си беше Ризоли, прекалено голям инат, за да капитулира първа. За да признае, че е достигнала границата на възможностите си.
Мора сведе поглед към каменния под, където бе лежала сестра Урсула. Не можеше да не се съгласи с инстинктивното усещане на Джейн, че нападението е дело на побъркан. В тези кървави петна виждаше само лудост. Както и в ударите по черепа на сестра Камий. Или лудост, или злоба.
По гръбнака й премина леденостудена тръпка. Изправи гръб, потрепервайки, и впери поглед в разпятието.
— Замръзнах — заяви тя. — Може ли да се стоплим някъде? И да изпием по чаша кафе?
— Приключи ли тук?
— Видях, каквото трябваше. Аутопсията ще ни каже останалото.
Две
Излязоха от параклиса и прескочиха полицейската лента, която бе паднала от вратата и лежеше на земята, обвита в лед. Вятърът развя палтата и зашиба лицата им, докато вървяха под навеса, присвили очи срещу снежинките. Влязоха в някакъв мрачен вестибюл, но загубилото чувствителността си от студа лице на Мора не регистрира почти никаква промяна в температурата. Усети само миризма на яйца и стара боя, както и на застоялия въздух, характерен за старите отоплителни системи, събиращи прах.
Тракането на порцелан ги привлече надолу по полутъмния коридор до помещение, окъпано във флуоресцентна светлина — една смущаващо съвременна подробност. Светлината осветяваше безмилостно прорязаните от дълбоки бръчки лица на монахините, насядали около очуканата маса на столовата. Бяха тринайсет — фаталното число. Вниманието им беше съсредоточено върху платнени квадрати на ярки цветни мотиви и копринени ленти, и подноси със сушена лавандула и розови листенца. „Време за приложно изкуство и занаяти“ — помисли си Мора, гледайки как изкривените им от артрит ръце загребват шепи от цветовете, пълнят с тях ярко оцветените торбички и ги увиват с панделките. Една от монахините седеше в инвалиден стол. Беше се наклонила на една страна, лявата й длан лежеше безсилно върху страничната облегалка, лицето й беше отпуснато като частично разтопена маска. Жестоките последствия от инсулта. Тя обаче забеляза първа новодошлите и издаде нещо като стенание. Другите сестри вдигнаха погледи и ги насочиха към Мора и Джейн.