Низодемус си е наумил нещо, помисли си той. Не знам какво е, ама нещо намирисва. И то гадно.
Стана още по-зле — времето се скапа и на всичкото отгоре заваля. Гнусен Гаден дъжд. С лед. Лапавица, рече баба Моркий. Целите подгизнаха — хем не беше точно вода, хем и лед не беше съвсем. Беше… дъжд с кокали!
Успяваше някакси да се промъкне и там, където обикновеният дъжд въобще не можеше да стигне. Доркас организира младите да копаят отточни канали и завинти няколко големи електрически крушки — да се топлят. По-старите номи насядаха на купчина около тях, разкашляха се и отпочнаха мрънкането.
Баба Моркий се стараеше с всички сили да ги ободрява. На Доркас много му се щеше да престане.
— То туй нищо не е — разправяше тя. — Аз и Големия Потоп помня! Като ни затлачи дупката, та да видите студ и киша! Дни наред, ви казвам! — Тя се изкикоти и се заклати назад-напред. — Същински удавени плъшоци! Суха съчка не беше останала, ще знаете, та цяла седмица без огън изкарахме! Няма майтап!
Номите от Магазина се бяха оцъклили насреща й и потръпваха.
— Няма какво да ми се притеснявате, че ще минавате през открито поле! — продължи тя ей тъй, да се намират на приказка. — Девет пъти от десет нищо няма да ви изяде.
— Олеле майчице — изохка една номка.
— Да бе, била съм Навънка в полето сто пъти по сто. Ако караш все покрай плета и си отваряш зъркелите, няма страшно! Само дето чат-пат ти се налага да тичаш, ама много бързо — довърши тя.
Никой не се зарадва на новината, че някакъв „Ландроувър“ паркирал точно върху онова парче земя, където смятаха да посадят това-онова. Лятото бяха копали коравата пръст цяла вечност, докато заприлича на чернозем. Дори бяха засадили и семена, ала те не покараха. Сега колата бе изровила там две широки дири, а на портата висеше нов катинар, с верига.
Лапавицата вече покриваше дирите. Отнякъде бе изтекъл и бензин и върху им се бе размазала дъга.
През цялото това време Низодемус постоянно бе припомнял на всички колко, ама само колко по-добре са си живели в Магазина. Всъщност, нямаше и нужда да ги навива много. В края на краищата, там си беше по-добре. И то къде-къде по-добре.
Смятам, че можем да поддържаме топлината, пък и ядене имаме много — мислеше си Доркас, — макар че заек с картофи не можеш да сготвиш по много начини. Проблемът е там, че Масклин си мислеше как излезем ли веднъж от Магазина, всички до един ще се захванем дружно да копаем, строим, ловуваме и ще срещаме бъдещето, вирнали брадички и засмени до уши. По-младите май се оправят доста добре, струва ми се. Но ние, старите, сме си свикнали да я караме както си знаем. Добре съм си аз — нали обичам да човъркам разни неща, мога да бъда полезен с нещо, ама другите… Само с мрънкане се занимаваха, но то пък какво ли им оставаше? В това, последното, направо се бяха изпраскали.
Чудя се каква ли игричка играе Низодемус. Май много се е вживял, ако ме питате мене.
Ще ми се Масклин да си дойде.
То и младият Гърдър всъщност доста го биваше.
Минаха се вече цели три дни.
В такива моменти той знаеше, че ще му стане много по-добре, ако отиде при Джекуб.
6.
I. Там в хълма имаше Дракон, още от времето, когато е бил създаден Светът.
II. Ала бе стар и потрошен, и умираше.
III. И носеше Знака на Дракона.
IV. А знакът бе: Джекуб.
ДЖЕКУБ.
Джекуб беше негов. Неговата малка тайна. По-точно, неговата грамаданска тайна. Никой друг не знаеше за Джекуб, дори и помощниците му.
През един летен ден се бе мотал из големите стари съборетини от другата страна на Кариерата. Наистина нямаше нищо наум, освен може би възможността да намери някое парче тел или нещо такова, дето ще му свърши работа.
Претършува из сенките, изправи се, погледна нагоре и… съзря Джекуб.
Със зинала паст!
Изминаха няколко ужасни мига. Най-накрая погледът на Доркас се нагоди към разстоянието.
Взе да прекарва доста време с Джекуб. Ръчкаше тук, ръчкаше там, и постепенно му стана ясно що за чудо е това. Или той. Джекуб определено си беше „той“. Страховит „той“, наистина, ала стар и ранен — приличаше на дракон, дошъл тук да си поспи за последно. Или може би на някое от онези грамадните животни, дето веднъж Грима му ги показа в една книга. Те си завирали дини не знам къде си, доколкото беше разбрал.
Да, ама Джекуб нито мрънкаше, нито пък постоянно тормозеше Доркас с въпроса защо още не е изобретил радиото. Докато го опознаваше, Доркас бе прекарал много спокойни часове. С Джекуб можеше и да си поговориш. Всъщност надали имаше по-добър събеседник от него — нали не се налагаше да го изслушваш и ти!