Низодемус искаше отново да построи Магазина.
Номите го съзерцаваха с възхищение и ужас, а той обясняваше, че да, абат Гърдър е бил прав: когато са напуснали Магазина, те са довели със себе си и Арнолд Брос — вътре в ума си. И ако можеха да му покажат, че наистина милеят за Магазина, той щеше отново да дойде, да сложи край на техните патила и да издигне отново Магазина, тук, сред тази зелена и отвратителна земя.
Или поне така го разбра Доркас. Той отдавна вече бе решил, че ако през цялото време слушаш точно какво говорят хората, няма да ти остане време да схванеш какво точно искат да кажат.
— Но това не значи, че ще построим отново целия Магазин — рече Низодемус. Очите му блестяха — два полирани къса черен мрамор. — Можем да променим Кариерата и по друг начин. Да заживеем в истински отдели, а не тъй, из цялата Кариера, кой, където му падне. Да сложим табели. Да се върнем към Добрия Стар Порядък. Да накараме Арнолд Брос (създаден в 1905) да се почувства у дома си. Да съградим Магазина вътре в ума си.
Не беше обичайно ном да откачи. Доркас смътно си спомняше някакъв дядка, който веднъж си бе наумил, че е чайник, но след няколко дни бе променил мнението си по въпроса.
На Низодемус май чистият въздух определено му беше дошъл множко.
Очевидно и някои други номи смятаха така.
— Не че искам да обидя някого — подхвана един, — ама хич не виждам как Арнолд Брос възнамерява да ги спре тия човеци.
— Докато живеехме в Магазина, хората месеха ли ни се? — попита Низодемус.
— Е, не, ама то, щото…
— Тогава се уповавайте на Арнолд Брос!
— Е да, но Магазина го разрушиха, независимо от уповаването ни, нали така? — обади се глас. — Като опря дотам, всички вярвахте на Масклин! И на Гърдър! И в Камиона! И в самите себе си! Нали Низодемус все ви разправя колко сте умни. Ами хайде, проявете малко ум тогава!
Доркас осъзна, че говори Грима. По-ядосана номка не беше виждал през живота си.
Тя си проби път през стреснатата тълпа и накрая застана лице в лице с Низодемус — или по-точно лице в гърди, тъй като той се беше покачил на нещо. Беше от ония, на които им харесва да се качват върху разни работи.
— И какво точно ще стане тогава? След като построите наново Магазина, какво ще стане? Нали си спомняш, че в Магазина идваха човеци, а?
Низодемус зяпна, което го накара да млъкне за малко. После каза:
— Но те се подчиняваха на Наредбите! Да! Хм! Точно тъй! И беше много по-добре!
Тя се опули насреща му.
— Всъщност не смяташ наистина, че човеците ще го приемат, нали? — попита тя.
Гробно мълчание.
— Трябва да се съгласиш — обади се един по-възрастен ном, — че тогава наистина си беше по-добре.
Номите запристъпваха от крак на крак.
Само това се чуваше.
Притеснено потропване. И нищо друго.
— Те просто го приеха! — кипеше Грима. — Ей тъй на̀! На никой вече не му пука за Съвета! Каквото той нареди, това става!
Сега бяха в работилницата на Доркас, под една пейка в стария гараж на Кариерата. „Моето малко светилище — така я наричаше той. — Кътчето ми.“ Навсякъде се въргаляха жички и тенекийки. Стената беше цялата в графитени драскулки.
Доркас седеше и безцелно въртеше в ръце някаква тел.
— Много дръпнато се държиш с хората — тихо рече той. — Не трябва да ги навикваш така. Доста са изпатили. Като им креснеш, и те се побъркват. Тогава времената бяха по-добри и Съветът вършеше работа. — Той сви рамене. — Ама пък като ги няма Масклин и Гърдър, и Ангало, то едва ли си струва да…
— Ама след всичко, което стана! — Тя безпомощно вдигна ръце. — И да се държат така тъпо, само защото той им предлага…
— Малко успокоение — довърши Доркас и поклати глава. Тия работи не можеш ги обясни на хора като Грима. Свястно момиче, сече й пипето, ама си мисли, че всички се вживяват в нещата като нея. А пък онова, което всички наистина искат, е да ги оставят на мира. Светът и без това си беше достатъчно сложен и без разните му човеци, дето непрекъснато се пън ат да го правят по-добър.
Масклин го беше разбрал. Той знаеше, че ако искаш да накараш някой да направи нещо, най-добре е да го оставиш да си мисли, че идеята е била негова. И ако съществува нещо, което би накарало всеки ном да ти се изрепчи, то е да му кажеш: „Ето ти една наистина разумна идея. Що си толкоз тъп, че не го схващаш?“
Не че хората бяха тъпи. Просто си бяха хора.
— Хайде — уморено каза той. — Дай да ходим да видим какво става с табелите.