— Баба казва, че се случва и седмици наред да се задържи. Тъй разправя.
— О-о-о!
— Когато човеците се върнат, ще останат тук завинаги.
— Да — съгласи се тъжно Доркас. — Да, май че си права.
— Колко ли от нас ще могат… такова де, ще продължат да живеят тук?
— Сигурно към две дузини. Ако не ядат много-много и по цял ден лежат. Тука няма „Хранителни стоки“, нали разбираш — въздъхна той. — Пък и какъв ти лов… Нали човеците непрекъснато ще се мотаят насам-натам из Кариерата. Всичкият дивеч в шубраците ще избяга.
— Но ние сме хиляди!
Доркас сви рамене.
— То и аз едва се промъквам през тоя сняг. Има стотици старци, които не биха и опитали. Пък и млади, ако става за въпрос.
— Значи, ще трябва да си стоим тук. Точно както иска Низодемус.
— Да. Ще си стоим и ще се надяваме. Той, снегът, може и да спре. После ще претарашим шубраците или нещо такова — добави той несигурно.
— Можем да останем тук и да се борим — рече Грима.
Доркас изръмжа.
— А, то туй лесна работа. Нали през цялото време тука се боричкаме. Препирни, препирни, та пак препирни. Такава си е номската природа.
— Исках да кажа, да се сборим с човеците. За Кариерата.
Последва протяжно мълчание.
Най-накрая Доркас се сепна:
— Кой, ние? Да се сборим… с човеците?
— Ние, ами кой.
— Ама те са човеци!
— Ами че да, какво друго да са.
— Ама те са много по-големи от нас! — извика отчаяно Доркас.
— Значи по̀ ги бива за мишени — светна погледът на Грима. — Ние сме и по-бързи от тях, и по-умни, ние знаем, че тях ги има, пък… — добави тя, — елементът изненада е на наша страна.
— Кое? — попита Доркас, съвсем ошашавен.
— Елементът изненада. Те въобще не подозират, че ни има нас — обясни тя.
Доркас я изгледа косо.
— Пак си чела някоя шантава книга.
— Четох. По-добре е, отколкото да си седя, да кърша ръце и да хленча: олеле, олеле, човеците идат, ще ни размажат…
— Дотук добре — рече Доркас. — Ама какво точно ми предлагаш? Ако е бой по главата, то ще е доста рисковано, да ти кажа.
— Не по главата.
Доркас се опули насреща й. Да се борят с Човеците? Тая идея беше толкоз необикновена, че умът му не я побираше.
Да, ама… Имаше я тая книга, нали? Дето Масклин я намери в Магазина и като я поразгледа, се сети как да подкарат Камиона. Ама как й беше името… „Пътешествията на Гъливер“. Та там беше нарисуван един легнал човек, пък около него цяла тумба номи — да, точно на тях приличаха — се мъчи да го овърже с една камара въженца. И най-старите не помнеха да се е случвало такова чудо. Сигурно е било много, ама много отдавна.
И точно в този миг му просветна.
— Я задръж за малко. Ако почнем да се борим с човеците… — Гласът му заглъхна.
— Да? — нетърпеливо го прекъсна Грима.
— То и те ще почнат да се борят с нас, нали? Знам, че са си тъпички, ама все ще им просветне, че нещо става, и ще отвърнат на удара. Тъй му се вика.
— Прав си. И точно затова е страшно важно да отвърнем на удара още от самото начало.
Доркас се замисли. Изглеждаше логично.
— Но само при самозащита — каза той. — Само при самозащита. Дори и с човеците. Не ща ненужни страдания.
— Тъй да е — съгласи се тя.
— Наистина ли мислиш, че можеш да се сбориш с човеците?
— О, ами че да.
— Ама… как?
Грима си прехапа устната.
— Хммм — проточи тя. — Онуй момче, Сако, и приятелите му… Имаш ли им доверие?
— Много свестни момчета. Такова де, и момичета. Има там една-две — усмихна се той. — Винаги са готови за нещо ново.
— Хубаво. Значи, ще ни трябват пирони…
— Май добре си го обмислила, а? — Доркас я изгледа почти със страхопочитание. Тя, Грима, си беше кибритлийка. Според него това по всяка вероятност се дължеше на факта, че мозъкът й от време на време работеше на страшно бързи обороти, а тя нямаше търпение да изчака хората, които не смогваха да й следват мисълта. Само че в момента беше побесняла. Жал да те хване за човеците, дето можеха да й се изпречат на пътя.
— Доста нещо съм изчела.
— Ъ-ъ, да де. Да бе, да. Ама, чудя се, няма ли да е по-разумно да…
— Не! Пак да бягаме — и дума да не става! Ще се борим с тях там, на черния път. И при Портала ще се борим. И в Кариерата! И няма да се предадем! Никога!
— Какво ще рече „да се предадем“? — Доркас съвсем се бе отчаял.
— Ние не знаем какво е да се предадем! — вирна нос Грима.
— Е, то аз вярно не знам — въздъхна Доркас.
Грима се облегна на стената.
— Искаш ли да ти кажа едно нещо… ама е много странно?
— Нямам нищо против.
— Има едни книги, в които се разказва за нас.
— Като „Гъливер“, а?