Камионетката удари спирачки. От нея също се измъкнаха двама човека и отидоха при другите. Единият държеше в ръце най-дългите клещи, които Доркас някога беше виждал. Докато другите се бяха скупчили около една гума, той се затътри до портала, захапа катинара с клещите и го стисна.
Наложи се бая да се напъне, дори и за човек. Чак в храстите се чу: „Прас!“. После отекна и „дрън-дрън-дрънннн!“ Веригата бе паднала.
Доркас изстена. Такива надежди възлагаше на тази верига! Тя беше на Джекуб — или поне я беше намерил в оная голяма жълта кутия, завинтена връз Джекуб и се предполагаше, че е негова. Да, ама той катинарът се бе строшил, а не веригата. Кой знае защо Доркас се почувства горд от това.
— Май нещо не разбирам — промърмори Грима. — Като виждат, че не ги щат тука, защо се държат толкова тъпо?
— Камънаци наоколо колкото щеш, какво са си заплюли точно нашто място — съгласи се Сако.
Човекът дръпна портата, открехна я леко и се намъкна вътре.
— Отива в Канцеларията на управителя — обади се Сако. — Ще бъзика телефона.
— Не, няма! — изпророкува Доркас.
— Ами, ами! На Заповед ще се обажда! И ще му разправя — на човешки, де — разни неща от сорта на „Спукахме гума“!
— Не — отвърна Доркас. — Ей това ще разправя: „Ей, кво му става на тоя телефон, що не работи?!“
— Ама той що не работи? — обади се Нути.
— Щото знам коя жица да клъцна — ухили се Доркас. — Я виж, онова се връща.
Човекът се поразмота около бараките. Снегът бе покрил нещастния опит на номите за земеделска дейност. Навсякъде обаче се виждаха следи от номи — също като птичите следи по снега. Човекът обаче не ги забеляза. Те, човеците, едва ли забелязваха нещо някога.
— Троен кабел — обади се Грима.
— Кво?
— Троен кабел. Трябваше да опънем тройни кабели. Колкото са по-дебели, толкоз по-тежко ще тупнат тия долу.
— Ама не върху нас, смея да се надявам — вметна Доркас.
— Не, не. Пък и повечко пирони можеше да пръснем там — довърши Грима.
— Их, пък и ти!
Човеците се бяха скупчили около поразения камион. Май най-после бяха решили нещо — върнаха се при ландроувъра и се качиха в него. Нямаше как да потегли напред — измина черния път на заден, обърна на долната площадка и се засили към главния път. Оставиха камиона самичък.
Доркас въздъхна шумно.
— Уплаших се, че някой от тях ще остане тук.
— А, те ще се върнат — обади се Грима. — Нали ти все тъй разправяше. Ще се върнат и ще оправят колелата или каквото там ще правят.
— Тогава давайте да действаме! — сръчка ги Доркас. — Айде, банда!
Доркас скочи и затопурка по алеята. За учудване на Сако той си свиркаше.
— Вижте сега, най-важното е със сигурност да няма как да мръднат — каза им той, щом го настигнаха. — Като не могат да го помръднат, то тоя камион ще си стои тук и ще прегражда пътя. А пък щом си стои и си прегражда, те няма как да вкарат други машинарии вътре!
— Ей, как го измисли! — чак се смая Грима.
— Трябва да го блокираме — продължи Доркас. — Значи, първо вадим акумулатора. Няма ли ток, няма мърдане!
— А така! — кимна Сако.
— Акумулаторът е едно такова голямо и квадратно — заобяснява Доркас. — Ще трябват поне осем души. Правете, каквото си щете, ама да не сте го изтървали, ей!
— Че защо? — попита Грима. — Нали ще го трошим тоя камион?
— Ъ-ъ-ъ — натъртено рече Доркас, все едно мотор се мъчеше да запали. — Не, щото, щото, щото може и да е опасно. Ами да. Опасно. Да бе. Щото, щото, щото вътре има киселина и знам ли кво още. Трябва да го свалите внимателно, пък аз ще намеря някое по-скришно място да го скатаем. Да. Много скришно място. Айде давайте. Двама да се хващат за гаечния ключ.
Те се понесоха в тръс.
— Какво друго да правим? — попита Грима.
— Ами най-добре да източим горивото — рече Доркас и те потънаха в сянката под камиона. Беше доста по-малък от онзи, с който бяха напуснали Магазина, ама пак си беше големичък. Доркас се поогледа и накрая застана под огромния издут корем на резервоара.
— Тука някъде ще да има една капачка — обясни той. — Служи за източване на горивото. Хващайте гаечния ключ, ама първо проверете дали сте сложили тенекията отдолу.
Те закимаха въодушевено и се хванаха на работа. Номите са добри катерачи и са забележително силни за ръста си.
— И внимавайте да не го разсипете, моля ви! — викна Доркас подире им.
— Това пък защо, не разбирам — обади се Грима зад него. — Нали искаме само да го източим. Няма значение къде ще се излее, нали така?
Тя пак се взря замислено в него. Доркас премига срещу нея. Мислите му препускаха.
— А! — каза най-накрая той. — То… щото такова, щототаковащототаковащототакова. Щото е опасно. Нали не щем нещо да се оцапа, нали? По-добре да го съберем внимателно в тая тенекия и да го…