Май не от най-големите…
Дойде и Сако.
— Ами ако се позасилим добре, можем да скочим и… — започна той.
Чу се тежко „бум!“. Камионът се беше бухнал в насипа. Подрипна и тупна пак върху черния път.
— От друга страна, тая идея май не е чак толкоз добра — реши Сако. — И сега какво да правим, а, Доркас?
— Я задръж малко… Мисля, че насипът ще я държи тая пущина в пътя, та предполагам, че тя ще върви, ще върви, пък накрая ще спре. — Изведнъж той се намери седнал на пода. Камионът пак беше подскочил. — Нали искаше да видиш като как е да пътуваш с камион. Е, видя.
Нещо пак изтрополи. Някакъв клон забърса вратата и тя зейна, а после, с отвратително метално скрибуцане, се откъсна от пантите си.
— И едно време ли беше такова? — надвика грохота Нути.
За смайване на Доркас, сега, когато непосредствената опасност бе отминала, на нея май цялата тази работа й харесваше. Растат нови номи, помисли си той. Не така наплашени като нас. Те знаят, че светът е по-голям.
Изкашля се.
— Е, като не броим това, че беше тъмно, и това, че виждахме накъде вървим, горе-долу тъй си беше — отвърна той. — Май не е лошо всеки да си намери за какво да се хване, че току-виж, сме налетели на някоя бабуна.
Камионът се изтърколи надолу по пътя и стигна шосето. Някаква кола се метна в храстите, за да не се вреже в него, а камионът след нея едвам успя да спре. След него върху мокрия асфалт се провлачиха четири дълги ивици пърлена гума.
Нито един от номите в кабината не забеляза това. Те просто усетиха поредното тупване, когато камионът полекичка прескочи ръба на шосето и се плъзна по черния път, право към железопътната линия. А там, сред мигащи червени светлинки, бариерите вече се спущаха. Сако надникна през бившата врата.
— Тъкмо прекосихме някакво шосе — съобщи им той.
— А-а-а… — обади се Доркас.
— Току-що видях как една кола се набута в другата пред нея, а пък отзад някакъв камион се преобърна — продължи Сако.
— Голям късмет сме имали, че го минахме — заключи Доркас. — Тук май бъка от смахнати шофьори.
Нещо затътна.
Номите чуват доста по-различно от човеците. Пронизителното дрънчене на алармения звънец на бариерата им прозвуча като тържествения траурен звън на древна камбана.
— Спряхме — обади се Доркас и си помисли: можеше да натиснем спирачката. Крачната. Можеше да намерим с какво да я натиснем и да я натиснем. Май съм доста остарял. Ух, стига вече. — Айде, няма какво да се офлянкваме. Давайте да изскачаме. На вас, младите, поне ви е лесно.
— Ама защо? Ти какво ще правиш? — попита Сако.
— Ще изчакам, докато всички скочите долу, пък после ще ви викна „Дръжте ме!“ — любезно обясни Доркас. — Не съм ви на годините! Хайде, по-живо!
Те взеха неумело да изскачат. Хващаха се за ръба на вратата и после тупваха долу.
Доркас с трепет се наведе над ръба и седна. Краката му се заклатушкаха насам-натам.
Височко си беше.
Долу под него Нути сбута полекичка Сако по рамото.
— Ъ-ъ-ъ, Сако — нервозно смънка тя.
— Какво?
— Я виж тая желязната релса ей-там.
— Е, та какво?
— Ами ей-там има още една… — посочи Нути.
— Да, бе, видях — сприхаво отвърна Сако. — Е, и какво от това? Седят си, нищо не ти правят.
— Ами ние сме точно между тях — обясни Нути. — Само си помислих, че такова, не е лошо да ви обърна внимание. Пък и тоя звънец, гледай го как се е раздрънкал…
— Да, бе, чувам — намръщи се Сако. — Да беше млъкнал, що ли…
— Само се чудех защо ли дрънчи.
Сако сви рамене.
— Кой ти го знае. Хайде бе, Доркас. Моля те! Няма цял ден да те чакаме тука!
— Само да се стегна мъничко… — обади се плахо Доркас.
Нути се отдалечи от групата с мрачна физиономия и се вторачи в едната релса.
Сияеше. Беше старателно излъскана.
И май че пееше.
Тя се наведе по-надолу. Да, със сигурност лекичко жужеше. Ама че странна работа. Парчетата метал въобще нямаха навика да издават каквито и да било звуци. Поне не самички.
Тя погледна камиона.
И докато се взираше в него — заседнал между мигащите ярки светлини и лъскавите релси — светът май лееекичко се измести и се промени. И изведнъж в главата й избухна ужасяваща мисъл.
— Сако! — гласът й трепереше. — Сако, ние сме точно върху железопътната линия, Сако!
Нейде отдалеч се чу плътен, жален звук. По-точно два плътни жални звука. Единият малко по-плътен и малко по-жален от другия.
Ту-тууууу!
Ту-тууууу!
От портала Грима виждаше цялото шосе като на длан — чак до летището.
Видя влака и камиона.
И влакът бе видял камиона. Изведнъж взе да надава протяжни писъци, както стърже парче желязо, когато го притесниш. До онзи миг, в който удари камиона, той май се движеше доста бавно. Дори успяваше да се задържи върху релсите.