Номите се бяха потулили кой където свари и сега страхливо се ослушваха. Скришните места не достигаха за две хиляди номи — колкото и да са мънички те.
Денят се проточи страшно дълго. В сенките под някои бараки, в сумрака под таргите, че дори и по прашните мертеци под ламаринените покриви — номите се скатаваха кой как може.
Някои от проходите бяха толкоз тесни, че и пощенска картичка не можеше да мине през тях. Старият Мънби Сладкарий и почти цялото му семейство изведнъж се намериха на светло и взеха да примигват — някакъв човек беше вдигнал опърпания стар кашон, под който се бяха смушили. Спаси ги само стремителния скок към купчина консервни кутии. И, естествено, фактът, че като се захванат с нещо, хората не се заглеждат много-много точно какво правят.
Ама де това да беше най-лошото!
Най-лошото излезе далеч по-лошо.
Номите кротуваха в шумния мрак и не смееха да гъкнат. Усещаха как техният свят се разпада. Не защото човеците мразеха номите. А защото не ги забелязваха.
Токът на Доркас, например. Той си беше играл сума ти време да увива разни жички накуп, а накрая изнамери и безопасен начин за крадене на ток от таблото с бушоните. Човекът, без хич да се замисля, ги извади, почовърка ги с една отвертка и после монтира ново табло, с ключалка. А после оправи и телефона.
Номите от Магазина имаха нужда от ток. Не помнеха такива времена, когато да са карали без него. За тях той беше естествен като въздуха. А сега в техния свят се бе възцарил безкраен, непрогледен мрак.
И ужасът ставаше все по-голям. Грубите подови дъски се тресяха над главите им. Сипеше се прах, хвърчаха трески, метални барабани трополяха — същински гръмотевици. Грохотът на чуковете кънтеше непрестанно. Човеците се бяха върнали и май бяха решили да останат.
Е, всъщност си тръгнаха, все пак. Когато дневната светлина се стопи в зимното небе, сякаш изстиваше стомана, някои от човеците се качиха в камионите и ги подкараха по черния път.
Но преди да си тръгнат, направиха нещо съвсем смайващо. Номите тъкмо бяха запълзели нагоре, за да се измъкнат, като усърдно се настъпваха по главите, и изведнъж някой изтръгна една дъска от пода. Грамаданска ръка се протегна надолу и постави на утъпканата земя под пода мъничко подносче. После бутна дъската обратно и отново настана мрак.
Номите седяха в мрачината и се чудеха защо ли, да му се не види, човеците им дават ядене. И то след ден като тоя.
На подноса имаше купчина брашно. Не беше кой знае какво, ако се сетиш за храната в Магазина, ала на номите, цял ден стояли гладни и нещастни, им замириса на хубаво.
Двама от по-младичките се промъкнаха по-наблизо. Ух, какви лиги им потекоха от този мирис… Единият награби цяла шепа.
— Не го яж!
Грима си пробиваше път с лакти през натрупалата се тълпа.
— Ама виж го само как мири… — изчурулика единият.
— Някога да сте помирисвали нещо подобно?
— Ами не…
— Значи не сте наясно дали става за ядене, нали? Я ме чуйте сега. Аз знам това-онова. Там, където живеехме…, където живеех аз преди, в дупката край магистралата, имаше едно такова място, дето човеците ходеха да ядат, и понякога в кофите за боклук отзад намирахме прах като тоя. Хапнеш ли го, и умираш!
Номите се втренчиха в мъничкото невинно подносче. Храна, от която се мре? Нещо не се връзваше.
— Спомням си как веднъж в Магазина намерихме някакви консерви с месо — обади се възрастен ном. — Спомням си, ядохме ги, и после ни хвана много гадно разстройство. — Той погледна обнадеждено Грима.
Тя поклати глава.
— Не е същото. Там покрай него се въргаляха умрели плъхове. И май че не бяха умрели много мирно и кротко. Бррррр — потрепера тя.
— О…
Номите пак се втренчиха в подносчето. А отгоре нещо тупна тежко.
В Кариерата беше останал човек.
Седеше на стария въртящ се стол в Канцеларията на управителя и четеше вестник.
Номите внимателно го наблюдаваха през една дупка от чеп. Виждаха се огромни ботуши, над тях се бяха ширнали панталони, после идеше яке с вид на хълмист планински район, а най-отгоре — далечният отблясък на електрическа крушка върху голо теме.
Най-накрая човекът остави вестника на бюрото и се протегна към нещо до него. Номите съзряха пакет сандвичи, по-големи от самите тях, и термос. Човекът го отвори, над него се заиздига пара и във въздуха се разнесе гъделичкащ мирис.
Смъкнаха се долу и докладваха на Грима. Тя седеше до подноса. Бе наредила на шестима от по-старите и разумни номи да застанат около него на стража и да пъдят децата.
— Не прави нищо. Само си седи. Веднъж-дваж погледна през прозореца.