— Аз смятам, че те май ни смятат за плъхове — обади се Грима.
— Че то туй хич не е зле, нали? — обади се друг с толкоз саркастичен глас, че да ти увехнат ушите. — Та какво им е на плъховете? Кога пък сме си имали проблеми с тях? Не сме се юрнали да им пробутваме отровна храна, я!
Всъщност номите се разбираха доста добре с местните плъхове — вероятно, защото техен водач беше Вобо, бившият домашен плъх на Ангало от магазинско време. Двата вида се отнасяха един към друг с предпазливото дружелюбие на същества, които, ако им щукне, могат и да се ядат взаимно, само че са решили да не го правят.
— Да бе, и плъховете даже ще ни благодарят, че сме ги отървали от тоя човек! — продължи той.
— Не — възрази Грима. — Не, не мисля, че трябва да го правим. Масклин винаги е твърдял, че те са почти толкова интелигентни, колкото и ние. Не можеш ей тъй да тровиш разумни същества.
— Ама те се опитаха точно това да сторят!
— Те не са номи. Не знаят какво правят — търпеливо обясни Грима. — Както и да е, бъдете разумни. Утре ще дойдат още човеци и ако намерят тук умрял човек, положението съвсем ще се затегне.
Е, това беше вярно. Но нали се бяха показали пред човек! Нито един ном не си спомняше такова нещо да се е случвало преди. Трябваше да рискуват — инак щяха да мръзнат и гладуват. Но никой не знаеше къде ще свърши тя. Как ще свърши — виж, това беше малко по-ясно. Зле ще свърши, как иначе.
— Я ходи я потули някъде тая гадост, по-далечко да е от плъховете — нареди Грима на един ном.
— Смятам, че все пак трябва да му дадем да си близне… — подхвана той.
— Не. Просто я скрий по-надълбоко. Ще останем тук през нощта и ще се изнесем преди да се съмне.
— Добре де, добре. Щом казваш. Просто се надявам после да не съжаляваме, тъй де. — Номите отнесоха ужасната кутия нанякъде.
Грима се запъти към човека. Бяха го тръшнали на пода. Ама хубаво го бяха овързали — кутрето не можеше да си мръдне. Изглеждаше също като оня, Гали Дзвер или който и да беше там, на картинката — само дето номите се бяха докопали до нещо, за което онези едновремешните номи не бяха и чували, а именно електрически кабел. Доста по-ячък беше от въжето. Пък и те бяха много по-ядосани. Гали Дзвер нито се беше разкарвал из земите на онези с грамадни камиони, нито пък им беше пробутвал плъхомор.
Бяха претарашили джобовете му и струпали накуп всичко, което намериха там. Сред това всичко имаше и голямо квадратно парче бял плат. Няколко номи бяха успели да овържат устата му с него, защото мученето му беше почнало да лази по нервите на всички.
Сега стърчаха около него, дъвчеха парчета сандвич и го гледаха в очите.
Човеците не могат да разбират какво си приказват номите. Те говорят твърде бързо и твърде високо — все едно че пищи прилеп. И това май идваше много добре в случая.
— Абе да вземем да намерим нещо остро и да почнем да го бодем. Навсякъде, където е меко.
— И с кибрит можем да направим туй-онуй — подхвърли някаква номка за изненада на Грима.
— И с пирони — добави ном на средна възраст.
Човекът изръмжа нещо в кърпата и напъна кабелите.
— Можем да му оскубем всичката коса — продължи номката. — А после…
— Ами хайде де — обади се Грима зад тях.
Те се извърнаха.
— Какккво?
— Хайде де, какво чакате, почвайте! — продължи Грима. — Ей го, целият е ваш. Давайте, де!
— Кой, аз ли? — дръпна се номката. — Аз не! Не исках да кажа аз да… Имах предвид… такова де, нас, номечеството.
— Е тъкмо, де — кимна Грима. — Номечество означава просто всички номи. Пък е и грешно да се издевателства над пленници. Четох го в една книга. Казваше се „Женевска конвенция“. Когато хора зависят от твоето благоволение, не бива да издевателстваш над тях.
— Тя тая работа много идеална, бе — обади се някакъв ном. — Като не могат да те ударят, удряй ти, тъй знам аз. Пък и то с човеците не е същото като с истинските хора. — И веднага се шмугна в тълпата.
— Обаче като им разгледаш лицата отблизо, смешна работа — че те много приличали на нас! — наклони глава номката. — Само дето са по-големи.
Един от номите надникна в уплашените очи на човека.
— Я, носът му бил космат! — възкликна той. — Я глейте кви уши!
— Доста големички са — съгласи се номката.
— Живи да ги ожалиш с тия грамадански носове…
Грима се взря в очите на човека. Чудя се — помисли си тя. — По-големи са от нас, значи има място за мозък. И очите им са такива огромни… Няма как да не са ни виждали досега! Масклин каза, че живеем тук от хиляди години! Много време е това. Все трябва да са ни забелязали. Трябва да са разбрали, че сме истински хора. Но в ума си те са ни превърнали в духчета. Сигурно не са искали да си делят света с никого.