Човекът съвсем определено я гледаше.
Дали бихме могли да се разберем? — помисли си тя. Те живеят в голям и дълъг, и бавен свят, а нашият е малък, кратък и бърз, и никой от нас не може да разбере другия… Те дори не могат да ни видят. Не знаят, че нас ни има.
Тя се взря в огромните, уплашени очи.
Никога досега не сме се опитвали да… как ли беше думата? Да общуваме с човеците. Не и както трябва. Не сме ги смятали никога за истински хора, които наистина могат да мислят. Как да им кажем, че ние наистина сме истински, че наистина ни има?
Ама сигурно, ако лежиш на пода, овързан от някакви мъници, които едва забелязваш, пък и не вярваш, че те съществуват, май този момент далеч не е най-удобният да започнеш да общуваш с тях. Сигурно трябва да опитаме друг път. Не да пишем табели, не да крещим — само да се опитаме да ги накараме да ни разберат.
Няма ли да е страхотно, ако успеем? Те могат да вършат за нас големите бавни работи, пък ние за тях… ами че дребните бързи работи. Тия, дето са много пипкави, та те не могат да се оправят с техните дебели пръсти… ама не и да им боядисваме цветята и да им поправяме обувките!
— Грима? Ела да видиш, Грима! — обади се някакъв глас зад нея.
Номите се бяха скупчили около нещо бяло на пода.
Ами да, разбира се. Нали преди това човекът се беше втренчил в един от ония големите листове с букви…
Бяха го разстлали на пода. Доста приличаше на онзи първия, само дето този тук казваше: четете преди всички — новините долитат при вас с „блекбъри ивнинг пост и газет“. Имаше доста повече от големите дебели букви, а някои от тях бяха почти колкото главата на ном.
Та като стана дума за глави — Грима непрекъснато клатеше своята, докато се опитваше да схване нещо от всичко това. Книгите ги разбираше без проблеми, но вестниците сякаш бяха написани на друг език. Беше пълно с РАЗБИВАНЕ и ШОКОВЕ и мъгляви снимки на ухилени човеци, които се ръкуваха с други Човеци („455 лири събрани по призив на болница на тузарски обяд“). Не беше мъчно да схванеш смисъла на всяка дума, но като ги навържеш една за друга, или нищо не означаваха, или пък означаваха нещо, на което нямаше как да му хванеш вяра („кавги в градския съвет“).
— Не, ей това беше — обади се някакъв ном. — Ей на тая страница е. Я вижте, вижте тук, някои думи са същите като миналия път! Тук пише за Внука (39)!
Погледът на Грима пробягна през дългата статия, в която се разказваше как някой си издънил плана на не знам кого си за нещо си.
Наистина, имаше мъглява снимка на Внука (39) под думите засечка с небесната телевизия.
Тя коленичи и се втренчи в по-дребните думички под нея.
— Чети на глас! — замолиха я отвсякъде.
— Ричард Арнолд, президентът на групата „Арнко“, който живее в Блекбъри, каза днес във Флорида… — започна тя, — … че учените продължават опитите да въз… възстановят контрол над „Арнсат 1“, кому… комуникационният спъ… спътник с тегло милиони паунди…
Номите се спогледаха.
— Тегло милиони — клатеха те глави. — Тежичко си е! Ама тия пари, тия паунди пък какви са? Грима, давай нататък!
— Възлагаха се големи надежди след вчерашното ус-успешно изстрелване на спътника във Флорида — прочете тя с колеблив глас, — че „Арнсат 1“ ще започне пр-пр-пробни изла… измъ… излъчвания. Вместо това той изпраща поток от странни сиг… сигнали. „Прилича на някакъв ко-кокод“ — заяви Ричард (39)…
Слушателите замърмориха одобрително.
— „Все едно мисли самичък“ — прочете Грима.
После кой знае защо се споменаваше че някой си едва сега прохождал и разни други работи, които Грима въобще не си направи труда да прочете.
Спомни си какво разказваше Масклин за звездите; защо ги имало. Пък и Нещото. Беше го взел със себе си. Нещото можеше да си говори с тока, нали така? Можеше да чува тока в жиците и онова във въздуха, дето Доркас му викаше „радио“. Ако съществуваше нещо, което може да изпраща странни сигнали, то това беше тъкмо Нещото. „Може да измина дори повече път, отколкото минахме през Дългото Пътуване“ — бе казал Масклин.
— Живи са! — възкликна тя, без да се обръща към никого. — И Масклин, и Гърдър, и Ангало! Стигнали са Флорида и са живи!
Тя си спомни как понякога той се опитваше да й говори за небето, за Нещото и за това откъде са дошли номите, а тя никога не успя да го разбере — точно както той пък не бе успял да разбере онова за жабчетата.
— Живи са! — повтори тя. — Знам го! Не зная нито как са, нито къде са, но са успели да измислят нещо и са живи!