— Едно мое нещо. Най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. По-хубаво и от онези жабчета в цветята. — Той се изкашля. — Както и да е, там горе има много място. Подът си е просто утъпкана пръст… ъъ…, ама бараките са големи и има много… скришни места.
Човекът изхърка. Канцеларията се разтресе.
— Освен това не ми харесва да се намирам в такава близост с ей онова там — посочи той.
Тълпата замърмори одобрително.
— Мислили ли сте какво ще правите с него? — попита Доркас.
— Някои искаха да го убият, но не мисля, че идеята е добра — обясни Грима. — Това сигурно би разстроило много останалите човеци.
— А и не ми се вижда редно.
— Знам те какво искаш да ми кажеш.
— Та… какво ще правим с него?
Грима се взря в огромното лице. Всяка пора, всеки косъм бяха огромни. И беше много странно да си помислиш, че ако съществуват някакви създания, по-малки от номите, дребосъчета колкото мравки например, нейното собствено лице сигурно ще им изглежда по същия начин. Ако го погледнеш философски, цялата тая работа с „голямото“ и „малкото“ беше просто въпрос на собствените ти размери.
— Ще го оставим тук — каза тя. — И освен това… да ни се намира някаква хартия?
— На бюрото има колкото щеш — посочи Нути.
— Иди и ми донеси, моля те. Доркас, на тебе винаги ти се намира по нещо за писане, нали?
Доркас се разреви из джобовете си и най-накрая измъкна парче графит.
— Да не го изхабиш! — поръча той. — Не знам дали ще мога да си намеря друг.
Нути се върна. Мъкнеше жълтеникав лист. Отгоре с тлъсти черни букви пишеше „Компания за камък и чакъл — Блекбъри“. Под този надпис имаше и друг: Фактура.
Грима се замисли за кратко, после наплюнчи графита и старателно заизписва нещо с големи букви.
— Какво правиш? — попита Доркас.
— Опитвам се да установя контакт — отвърна Грима. Изписа внимателно още една дума. Доста натискаше.
— Винаги съм си мислел, че сигурно си струва да се опита — рече Доркас. — Ама дали сега е моментът?
— Да, сега — Грима довърши и последната дума. — Как мислиш? — подаде тя графита на Доркас.
Там, където беше натискала повече, буквите бяха леко нащърбени, пък и с граматиката и писането не се оправяше толкоз добре, както с четенето. Но се разбираше съвсем ясно.
— Аз бих написал нещо друго…
— Е, сигурно, ама аз това написах.
— Е, да — наклони глава Доркас. — И това си е общуване, няма спор. Сега едва ли ще можем да си пообщуваме повече. Мда.
Грима се опита да прозвучи бодро:
— Я сега да я видим тая твоя барака.
Две минути по-късно жив ном нямаше в Канцеларията. Човекът хъркаше на пода с отметната встрани ръка.
Сега държеше в нея лист.
А на листа пишеше:
Можехми да та убийм. УСТАВЕТЕНИ НАМИРА!!!!
Навън вече беше съвсем светло. Снегът беше спрял.
— Ще забележат следите ни — обади се Сако. — Дори и човеците биха забелязали толкоз много следи.
— Няма значение — увери го Доркас. — Просто всички трябва да отидем в старите бараки.
— Сигурен ли си, Доркас? — попита Грима. — Наистина ли си сигурен, че идеята е добра?
— Не съм.
Те настигнаха върволицата, промъкнаха се през една дупка в смачканата ръждива ламарина и влязоха в обширната кънтяща барака.
Грима се огледа. Ръждата и времето бяха прояли големи дупки в стените и в тавана. Стари тенекиени кутии и намотки тел бяха струпани небрежно по ъглите, наред с разни парчета желязо със странни форми и буркани от мармалад, пълни с пирони. Навсякъде вонеше на бензин.
— Та какво е това, дето трябва да го разберем?
Доркас посочи сенките в далечния край. Тя забеляза сред тях нещо голямо. Почти не се различаваше.
— Това ми прилича на… на някакъв голям парцал…
— Онова нещо е, хм, под него. Всички ли са тук? — Доркас сви шепи около устата си. — Всички ли са тук? — провикна се той. После се обърна към Нути.
— Трябва да знам кой къде е. Не ми се ще някой да се стресне, но пък не искам и разни навлеци да ми се пречкат.
— В какво да ти се пречкат? — попита Грима, но той не й обърна внимание.
— Сако, събери няколко момчета и домъкнете ония работи, дето ги скрихме в плета. Акумулатор определено ще ни потрябва, пък и с горивото не знам как е.
— Доркас! Какви ги мътиш? — тропна с крак Грима.
Знаеше го Доркас — понякога ставаше такъв. Когато си мислеше за машини и за ръчен труд, хората май хич не ги и забелязваше. Дори и гласът му ставаше друг.
Той се втренчи в нея продължително — все едно я виждаше за първи път. После сведе поглед.