— Хич не съм се уплашила, ако искаш да знаеш!
— Знам, знам. Нали ти гледах физиономията.
Номите се вторачиха очаквателно в Грима.
— Онова, което трябва да помните, е, че това е просто машина. Чисто и просто вид камион. Но като го видите, може и да се стреснете, и то доста. Тъй че дръжте децата. И щом брезентът падне, веднага се дърпате назад.
Хорово кимване.
— Добре. Хоп!
Шестстотин номи си плюха на ръцете и сграбчиха края на тежкото чергило.
— Като ви кажа „дръпни!“ — дърпайте!
Номите се напрегнаха.
— Дръпни!
Гънките по брезента се изпънаха и изчезнаха.
— Дръпни!
Брезентът взе да шава, плъзна се по ръбестото тяло на Джекуб и собствената му тежест го задърпа надолу…
— Бягай!
Чергилото се строполи долу като мазна зелена лавина и се струпа в планина от гънки, но кой го беше грижа за чергилото! Слънчевата светлина нахлу през прашните, замрежени с паяжини прозорци. Джекуб блесна.
Настана врява. Майките грабнаха децата си. Тълпата запъпли към вратата.
Наистина прилича на глава — помисли си Грима. — И на дълга шия. А на другия му врат — още една… Ама аз какви ги дрънкам?! На другия край на това нещо има и друга…
— Нали ви казах, че няма страшно! — опита се тя да надвика олелията. — Я го вижте! Седи си и не мърда!
— Ехо-о-о! — провикна се някой отгоре. Тя погледна натам. Нути и Сако се бяха изкатерили по врата на Джекуб, бяха седнали горе и махаха весело.
Това успя да ги спре. Вълната от номи се чукна в стената и спря. Когато бягаш от нещо, дето всъщност не те гони, после непременно се чувстваш глупак. Те се помаяха и после бавно, инч по инч, запристъпваха обратно.
— Тъй, тъй — куцукаше напред баба Моркий. — Значи така изглеждали! Цял живот съм се чудила на какво ли мязат!
— Кой? — зяпна я Грима.
— Големите багери, кой! Аз като съм се родила, вече всичките си били отишли, ама татко ми ги беше виждал! Грамадански таквиз жълти пущини със зъби, пръст ядели — тъй разправяше. Пък аз все си мислех, че ме баламосва нещо.
Джекуб още не беше почнал да яде хора. А някои от по-безразсъдните вече се и катереха по него.
— Когато строели магистралата, тогаз е било — опря се бабата на бастуна. — Било е пълно с тях, тъй ми разправяше тати. Грамадни жълти пущини със зъби и с набраздени гуми.
Лицето на Грима бе приело онзи израз, запазен за хората, които най-неочаквано се оказват притежатели на интересни тайни.
— Пък е имало и едни други — продължаваше старицата, — дето бутали калта и я трупали на купчини и не знам какво си. Туй ще да е било, охо… преди петнайсет години! Хич и не съм си мислела, че ще ми се случи жив багер да видя!
— Искаш да кажеш, че някой е построил шосетата?
Младите номи се бяха накачулили навред по Джекуб. Отзад, в кабината, се мяркаше Доркас — обясняваше кой лост за какво е.
— Ами тъй разправяше тати. Ти пък да не си мислела, че ги има тъй, от само себе си?
— О, не, естествено, че не — махна с ръка Грима. — Я не се занасяй.
И си помисли: чудя се, дали пък Доркас няма да излезе прав! Може би всичко е било създадено някак. Едни неща по-рано, други по-късно. Почваш с хълмове там, облаци, едно-друго, и свършваш със шосета и Магазини. Сигурно работата на човеците е да строят света. А те още не са я свършили. Точно затова машините са правени като за човеци.
Гърдър щеше да го разбере, помисли си тя. Ще ми се да се върне.
А с него ще се върне и Масклин.
Опита се да мисли за нещо друго.
Набраздени гуми. Хубаво начало. Задните гуми на Джекуб бяха високи почти колкото човек. Притрябвало му е шосе на него. Много ясно, че няма да му трябва шосе. Че нали той ги прави. Значи, ще може да върви там, където няма шосета.
Тя си проби път през тълпата към задната част на кабината. Групичка номи вече се беше заела да нагажда някаква талпа там. Издрапа нагоре при Доркас, който се опитваше да надвика въодушевената тълпа.
— Ти смяташ да го изкараш оттук?!
Той вдигна поглед и се усмихна щастливо.
— О, да. Така смятам. Надявам се. Мисля, че имаме още цял час, докато дойдат другите човеци, а пък то е почти същото като камиона!
— Знаем как се прави! — скокна един младеж. — Татко ми е разказвал и за въженцата, и за всичко!
Грима се огледа.
В кабината — лост до лоста.
Беше изминала повече от половин година от Дългото Пътуване, а и тя никога не беше отбирала много-много от техника — но нямаше как да не си спомня, че в кабината на Камиона едно време нямаше чак пък толкоз неща. Някакви педали, кормило, един лост… ами май това беше.