— Не можеш да надвиеш човеците! — опита се Доркас да надвика мотора. — Много са големи!!! А ти си много малка!!!
— И като са големи, какво? И като съм малка, какво? Аз карам огромния камион! Зъбатия камион! — Тя пак се наведе. — Ей, всички да се хващат за нещо, че бая ще ни поразтресе!
На големите бавни същества там долу взе да им просветва, че май нещо… Спряха патравата си атака и, много бавно, се опитаха да се отдръпнат от пътя. Двама успяха да скокнат в празната Канцелария, и в същия миг Джекуб се изтъркаля край нея.
— Разбрах — обади се Грима. — Явно ни мислят за тъпи. Дай широк завой наляво. Още. Още. Спри сега. Оп-па — тя потри ръце.
— Какви ги правиш? — прошепна в ужас Доркас.
Грима се надвеси надолу.
— Ей, Сако! Виждаш ли ги ония другите лостове?
Бледи кръгли петна — лица на човеци прашните прозорци на бараката.
Джекуб, на двайсет стъпки от нея, трептеше нежно в утринната мъглица. После моторът ревна. Слънцето проблесна по огромните му зъби, кофата се вдигна и…
Джекуб подскочи напред, рипна над земята и захапа стената на бараката, все едно отваряше консерва. Останалите стени и покривът се срутиха леко, сякаш бе къщичка от карти и асото пика се бе изнизало нанякъде.
Багерът препусна в тръс и описа широк кръг, тъй че щом човеците се измъкнаха из руините, първото нещо, което видяха, беше именно той. Бумтеше страховито, а огромната му метална уста сякаш аха-аха щеше да захапе някого.
Плюха си на петите и търтиха да бягат.
И ном щяха да надбягат.
— Ей, това откога го искам! — доволно се ухили Грима. — Ами онзи, другият, къде изчезна?
— Май че се върна в Камиона.
— Уха! Давай надясно, Сако! Още надясно. Спри. Сега бавно напред!
— Не можем ли просто да… да престанем и да се махаме — примоли се Доркас.
— Камионът на човеците ни е препречил пътя. — Доводът на Грима бе съвсем разумен. — Гледай ги, точно на портала спрели.
— Значи сме в капан!
Грима се разсмя. Смехът й не звучеше много веселяшки. Изведнъж на Доркас му дожаля за човеците кажи-речи толкова, колкото му беше жал за самия себе си.
И човеците сигурно си мислеха нещо подобно, ако въобще можеха да мислят. Виждаше бледите им лица, вторачени в настъпващия Джекуб.
Чудят се как така вътре няма човек — помисли си той. — Не могат да загреят как става тая работа. Ей ти на, машина като машина, пък самичка се движи. Да се смаеш и още как! Ако си човек.
Обаче най-накрая май стигнаха до някакъв извод. Вратите се отвориха рязко и човеците се стрелнаха навън точно когато Джекуб…
Чу се скрибуцане. Камионът се разтресе — Джекуб го бе халосал. Набраздените колела се завъртяха и камионът бавно се затъркаля назад. Вдигнаха се облаци пара.
— Това е за Низодемус! — извика Грима.
— Мислех, че не можеше да го понасяш…
— Да, но той беше ном.
Доркас кимна. Те всички бяха номи, нали? Сега беше просто: знаеш на коя страна си.
— Мога ли да ти предложа нещо? Да сменим скоростта… — предпазливо се обади той.
— Защо? Какво й е на тази?
— На втора се бута много по-лесно. Вярвай ми.
Човеците гледаха. И как няма да гледат! Машина, която си върви самичка, не е гледка за изпускане, дори и ако току-що си се покатерил на първото попаднало ти дърво или си се сврял под първия попаднал ти плет.
Те видяха как Джекуб мина на заден, смени скоростите с рев и отново се нахвърли връз камиона. Прозорците се раздрънчаха.
Доркас беше истински нещастен.
— Ще убиеш камиона…
— Я стига глупости! Че той е просто машина. Един куп желязо.
— Да, ама тази машина някой я е направил — заинати се Доркас. — Кой знае колко мъчно се правят. Гадно е да рушим неща, мъчни за правене.
— Те сгазиха Низодемус. А когато живеехме в оная дупка, колите постоянно газеха номи!
— Да, ама номите се правят лесно. Само други номи ти трябват.
— Ти съвсем си откачил.
Най-накрая избутаха камиона. От него бълваше дим — бензинът се бе разлял върху нагорещения мотор. Джекуб се дръпна и припряно забоботи около него.
Номите вече му бяха хванали цаката!
— Така, така. Право напред. — Тя сръчка Доркас. — А сега хайде към оня хамбар, а?
— Ами давай направо по черния път, пък там сред нивите мисля, че имаше портал. Врата. Много ли ще е нахално да помоля първо да я отворим, пък после да минаваме през нея?
Зад тях камионът избухна в пламъци. Не зрелищно обаче, а съвсем делово, като че смяташе цял ден да си гори. Доркас видя как някакъв човек си свали палтото и взе безсмислено да захлупва огъня. Дожаля му за него.