Джекуб измина черния път, без никой да се опита да му попречи. Докато се напъваха и дърпаха въжетата, номите се бяха и разпяли.
— Ами сега? — попита Грима. — Къде ти е портата? Ти нали рече през портала, през нивите, и…
— Порталът е точно преди оная кола със синята лампа — бавно изрече Доркас — Същата, дето сега се изкачва насам.
Втренчиха се в колата.
— Лоша работа. Тия коли с лампите са много гадни — намръщи се Грима.
— По-права не можеш и да бъдеш — съгласи се Доркас.
— Вечно са пълни с човеци, за които кой знае защо е страшно важно да разберат какво става. Долу на линията беше тъпкано с тях.
Грима погледна през плета.
— Ей, онова там е порталът, нали?
— Да.
Тя се наведе.
— Намалете ход. После остър завой вдясно!
Бригадите се юрнаха. Сако даже самичък се сети да смени скоростите, преди някой да му го поиска. Номите висяха на кормилото като паяци и го въртяха насам-натам.
Врата имаше. Само че беше вехта и висеше вързана на въженца. Въобще имаше крайно аграрен вид. Не би спряла нищичко, решено на всяка цена да мине през нея — пък за Джекуб да не говорим.
Доркас отново потръпна. Мразеше да гледа сцени на разрушение.
Оттук почваше разоран чернозем. Набръчкана земя, тъй й викаха номите — също като оня набръчкания картон, дето отвреме навреме намираха в отдел „Опаковки“ в Магазина. Между браздите се бе задържал сняг. Огромните колела го обръщаха в кал.
Доркас очакваше колата по-скоро да ги последва, ала тя спря. От нея се измъкнаха двама човеци в тъмносини костюми и се помъкнаха през полето. Няма как да ги спреш тия човеци — мрачно си помисли той. Също като дъжда са.
Нивата мина в лек наклон. Моторът на Джекуб боботеше глухо.
Пред тях изникна ограда от телена мрежа, а зад нея се ширна поле с трева. Мрежата издрънча и се разцепи. Доркас видя как тя рухна и се зачуди дали Грима ще му даде да спре и да си посъбере малко тел. Винаги беше наясно какво да прави с телта.
Човеците все още ги следваха. С ъгълчето на окото си — защото навън имаше още много нещо за гледане — Доркас забеляза, че по шосето в далечината проблясват светлини.
Посочи ги на Грима.
— Знам — отвърна тя. — Видях ги. Но какво друго ни оставаше? — добави тя отчаяно. — Да се махнем и да се заселим вътре в цветята? И да станем мънички добрички духчета?
— Не знам — уморено отрони Доркас. — Вече нищо не знам.
Издрънча втора ограда. Тук горе тревата беше по-ниска, а земята сякаш се изкриви, а…
… а по-нататък имаше само небе. Колелата на Джекуб отекнаха по билото на хълма, той изрева и се втурна напред.
Доркас никога не беше виждал толкова много небе. Около тях не се виждаше нищо — само някакви шубраци нейде в далечината… И каква тишина само! Не, каква ти тишина, нали Джекуб ревеше, та се късаше, но изглеждаше като място, в което цари тишина, освен, ако през него не гърмят багери, натъпкани с отчаяни номи.
Пощурели овце побягнаха изпод гумите.
— Ей, го хамбара там отпред, оная каменната къща на хоризо… Ей, Доркас, добре ли си?
— Ако не си отварям очите, може и да съм…
— Изглеждаш направо ужасно.
— Да, ама се чувствам още по-ужасно.
— Ама нали и преди си излизал Навънка!
— Грима, ама по-високо от нас нищо няма! На мили наоколо! Отворя ли си очите, ще падна вътре в небето!
Грима се наведе към запотените шофьори.
— Ле-е-еко наляво! Е това е! Дай сега газ до дупка!
— Разчитай на Джекуб! — извика тя на Доркас. Боботенето на мотора се усили. — Нали знаеш, че не може да хвърчи!
Машината подскочи върху каменистия път, водещ кажи-речи към далечния хамбар. Доркас реши да рискува и плахо отвори едното си око. Никога не беше ходил в хамбара. Беше ли някой сигурен, че там има ядене, или просто си предполагаха? Поне ще е топло, сигурно…
Но край хамбара замига светлинка и взе бързо да се приближава към тях.
— Защо не ни оставят на мира? — изкрещя Грима. — Спрете!
Джекуб бавно спря. Моторът затрака в хладината.
— Сигурно отива надолу към шосето — обади се Доркас.
— Не можем да се върнем.
— Не.
— Нито да продължим.
— Не.
Грима затропа с пръсти по ламарината на Джекуб.
— Нещо друго да ти идва наум?
— Можем да пробваме през полето — предложи Доркас.
— А това къде ще ни закара?
— Като начало — по-далеч оттук.
— Но нали няма да знаем къде отиваме!
Доркас сви рамене.
— Или ще е това, или ще шарим цветенца.
Грима се опита да се усмихне.
— Да ти кажа, ония крилца хич няма да ми отиват.