— Ей, там горе, какво става? — провикна се Сако.
— Трябва да им кажем — прошепна Грима. — Всички мислят, че отиваме към хамбара…
Тя се огледа. Колата се приближаваше. Подскачаше тромаво по черния път. Човеците отсреща също не се предаваха.
— Човеците никога ли не се предават? — запита се тя.
Наведе се надолу.
— Малко наляво, Сако. И после право напред.
Джекуб подскочи и се плъзна по премръзналата трева.
Далече напред пак се виждаше ограда от мрежи. Имаше и овце.
Не знаем къде отиваме — помисли си тя. — Единственото важно нещо обаче е да вървим. Масклин беше прав. Този свят не е наш.
— Май трябваше да си поговорим с човеците — обади се на глас.
— Не, ти беше права — възрази Доркас. — В този свят всичко принадлежи на човеците, значи и ние им принадлежим. Няма такова място тук, където ние да си бъдем ние.
Оградата се приближаваше. От другата й страна имаше шосе. Не черен път, а истинско асфалтирано шосе.
— Надясно или наляво? — попита Грима. — Ти как мислиш?
— Все тая — отвърна Доркас. Багерът разцепи оградата.
— Ами дай да опитаме наляво тогава… По-бавно, Сако! Малко наляво сега. Още. Още мъничко. Дръж сега така. О, не!
В далечината изникна друга кола. С мигаща лампа отгоре й.
Доркас рискува и хвърли поглед назад.
— Не! — изстена той.
— Какво? — попита Грима.
— Само преди малко ме попита дали човеците някога се предават. Ами не.
— Спри! — изкомандва Грима.
Бригадите послушно се завтекоха. Багерът отново се приплъзна и спря. Моторът продължаваше да пука.
— Дотук бяхме — въздъхна Доркас.
— Пристигнахме ли в хамбара? — се чу глас.
— Не — отвърна Грима. — Още не. Почти.
Доркас се навъси.
— Май ще трябва да спрем да им се противим. Е, най-накрая ти ще навлечеш някоя ефирна дрешка и ще размахваш пръчица със звезда отгоре. Само се надявам да не ме карат да им поправям обувките.
Грима се замисли.
— Ако дръпнем яко напред, право към оная кола…
— Не! — сряза я Доркас. — Това нищо не решава.
— Но поне ще ми оправи настроението. — Тя се огледа. — Какво притъмня така изведнъж? Не може цял ден да сме карали. Тръгнахме много рано сутринта!
— В закачки и игри как времето лети — мрачно отбеляза Доркас. — Пък и мляко не обичам. Къщната работа да им върша, както и да е, нямам нищо против, стига да НЕ се налага и млякото да им пия. Ама…
— Само погледни, ако обичаш!
Тъмнина заливаше полята.
— Може да е затъмнение — каза Доркас. — Чел съм за затъмненията. Ставало много тъмно, когато слънцето покриело луната. Май че и обратно — добави той несигурно.
Колата пред тях изквича, тръгна назад, фрасна се в един каменен зид и рязко спря.
Из полето и покрай шосето се бяха юрнали овце. Това далеч не беше обичайната овча паника, която настава, щом нещо притесни овцете по нормалния начин. Тези овце явно бяха решили следното: какво да си хабим енергията в паника, щом можем да я използваме, за да изгалопираме колкото се може по-надалеч оттук.
Високо, пронизително жужене изпълни въздуха.
— Помнете ми думата — смънка Доркас. — Ужасно ужасни са тия затъмнения, да знаете.
Обаче сред номите долу в кабината паниката вече цареше. Нали не бяха овце, та всеки ном можеше да мисли самичък — а хванеш ли се да мислиш за някакъв внезапно връхлетял мрак и за някакво си тайнствено жужене, то това да се паникьосаш ти изглежда съвсем логична последица.
Ситни сини огънчета пропълзяха по олющената боя на Джекуб и се заизвиваха като змийчета. Доркас усети, че му щръква косата.
Грима се взираше нагоре.
Небето беше цяло почерняло.
— Всичко е… наред — бавно каза тя. — Знаете ли какво, мисля, че всичко ще се оправи!
Доркас си погледна ръцете. По върховете на пръстите му пукаха искрички.
— Тъй ли? Тъй ли? — за друго не можа да се сети.
— Това не е нощ, това е сянка! Нещо огромно лети над нас!
— По-добре е, отколкото, ако беше нощ, тъй ли?
— Така мисля. Хайде, давайте да слизаме.
Тя се спусна надолу по въжето. Усмихваше се налудничаво. И само това беше почти толкова ужасно, колкото всичкото останало накуп. Хич не бяха свикнали да й гледат усмивката.
— Помогнете ми, де! — подвикна тя. — Трябва да слезем долу! За да е сигурен, че сме ние!
Изгледаха я смаяно. Тя се мъчеше да се пребори с летвата, която им служеше за подвижно мостче.
— Айде бе! — тропна тя. — Няма ли кой да ми помогне!
Помогнаха й. Понякога, когато съвсем не знаеш какво да правиш, се повеждаш по всеки, който изглежда тъй, сякаш има нещо наум. Сграбчиха летвата и я избутаха извън кабината. Тя се накриви и се плъзна към земята.