Сега поне нямаше чак пък толкоз небе. Синьото беше само тънка ивица около плътния мрак над главите им.
Е, не беше чак толкоз плътен, тоя мрак. Щом очите на Доркас свикнаха с него, успя да забележи квадрати сред тъмнотата. И правоъгълници. И кръгове.
Номите се юрнаха по мостчето и се разтърчаха по шосето. Не знаеха да бягат ли, да си стоят ли там.
Единият от тъмните квадрати в сянката над тях се отмести. Нещо издрънча, а после един от четириъгълниците се откъсна от мрака и се заспуска надолу с леко бръмчене, сякаш асансьор без въжета. Приземи се на шосето. Бая големичък беше.
Върху този четириъгълник имаше нещо. Нещо в гърне. Нещо червено, жълто, зелено… това пък какво ли ще е?
Номите изпружиха вратове.
15.
I. И тъй свърши пътуването на Джекуб, и се втурнаха номите напред, а назад хич и не погледнаха.
Доркас лазеше непохватно по мазния под на Джекуб. Сега той беше съвсем празен, ако не броим въженцата и летвите.
Гледай само как ги зарязаха тия работи — помисли си той, заслушан в далечното номско бърборене. — Хич не е хубаво да правиш боклук. Горкият стар Джекуб заслужава по-добро отношение.
Навън май бе настанало някакво брожение, но той не му обърна особено внимание.
Поразмота се насам-натам. Опита се да скатае въженцата и да струпа летвичките на спретнати купчинки. Издърпа жиците, позволяващи на Джекуб да си хапва ток. Застана на четири крака и се помъчи да избърше калните следи.
Джекуб току се обаждаше, макар и моторът му да бе замлъкнал — ту нещо ще рече „пук“, ту „цврък“, а отвреме навреме и „тъннн!“
Доркас приседна и се облегна на жълтата ламарина. Представа си нямаше какво става. Защото то така надхвърляше всичко, видяно от него досега, че умът му не се решаваше да го побере.
Сигурно и това е просто някаква друга машина — морно си помисли той. — Машина за внезапно докарване на нощ.
Протегна ръка и потупа Джекуб.
— Браво на тебе!
Сако и Нути го завариха така — седнал, подпрял глава на ламарината и вперил празен поглед в палците си.
— Всеки тебе търси! — бутна го Сако по рамото. — Онова е като аероплан, ама няма крила! Ей тъй си се носи из небето! Та, трябва да дойдеш и да обясниш как тъй може да… Такова, добре ли си?
— Хмммм?
— Добре ли си? — попита загрижено и Нути. — Доста особено изглеждаш.
Доркас кимна бавно.
— Просто съм малко нещо скапан.
— Да, ама нали разбираш, трябваш ни — настоя Сако.
Доркас измрънка и им позволи да го вдигнат на крака. Огледа за последен път кабината.
— Наистина вървеше, нали? Даже много добре си вървеше! За възрастта си, искам да кажа. С всичкото, дето му се струпа!
Опита се да гледа бодро.
— За какво приказваш? — запита го младежът.
— Цяла вечност да киснеш в тая барака. Сигурно е стоял там от сътворението на света насам! А аз само го посмазах, ливнах му малко бензин и… гледай го как тръгна, да му се не надяваш!
— Кой, машината ли? А, да, да, биваше си я.
— Ама… — Нути посочи нагоре.
Доркас сви рамене.
— О, това хич и не ме притеснява. Сигурно е работа на Масклин — по-просто обяснение няма. Грима беше права. Сигурно е онова хвърчащото, дето тръгна да го търси.
— Ама то спусна нещо долу!
— Искаш да кажеш, нещо друго, а не Масклин?
— Не, някакво растение!
Доркас въздъхна. Като ти тръгне, и едно през друго почват да ти се сипят връз главата. Няма отърване.
Той отново потупа Джекуб.
— Е, поне на мен не ми е все едно за тебе, да знаеш! — прошепна той. После се изправи и се обърна към Сако и Нути.
— Е, добре. Я сега да я видим тая работа.
В средата на плаващата платформа се мъдреше метално гърне. Номите изпружиха шии. Някои се опитаха да се покатерят на раменете на други, за да го огледат по-добре, ала никой от тях не се сещаше какво би могло да е това — освен Грима, която се взираше в него със странна, тиха усмивка.
Беше клонка от дърво. А на клонката се кипреше цвете, голямо колкото цяла кофа.
Ако ном се покачеше достатъчно високо, можеше да съзре вътре сред лъскавите му венчелистчета локвичка с вода. А от нейните дълбини срещу номите се пулеха дребни жълти жабчета.
— Ти да имаш някаква представа това какво е? — попита го Сако.
Доркас се усмихна.
— Ами, имам. Значи, Масклин е разбрал колко е хубаво да поднесеш цветя на едно момиче. И мисля, че всичко е наред — погледна той към Грима.
— Добре, ама какво представлява?
— Май се нарича бромелиада, доколкото си спомням — обясни Доркас. — Расте по върхарите на много високи дървета в дъждовните гори, далече-далече в джунглата, а тия жабчета живеят вътре цял живот. Представете си — цял живот да живееш вътре в някакво цвете. Веднъж Грима ми сподели, че според нея това било най-невероятното нещо на света.