— Нима има някакви сведения за подобни гривни в инфобанките? Този човек археолог ли е? Намерили сте го по негови публикации може би?
— Не. — Дипломатът изглеждаше смутен. — Всъщност той ни се обади сам. Потърси съдействие от Централно-американското ни консулство. Попитал да не би да имаме някакъв проблем и мъгляво описал къде да го намерят, ако се окаже, че наистина ще им потрябва. Благодарение на добросъвестността на служители от тамошното консулство това уж нелепо обаждане стана известно на разузнаването. Археолог, питате… Не. Той самият твърди, че е ясновидец. И…
Очевидно му бе неприятно да говори по въпроса, но консулът си беше човек на дълга, а аз държах да знам на кого ще показвам злокобната си покровителка.
— … и от минали новинарски бюлетини открихме споменаване на този мъж. Обикалял преди няколко месеца медийни централи и настоявал по световната мрежа да бъде разпространена новината, че древното съкровище на неговия народ скоро щяло да бъде открито, а то щяло да даде на човечеството Път…
— Път? Какъв „път“?
— Не желае да отговаря. Официално този човек е обявен за невменяем, практически не опасен за околните. В бедрото му има радиоимплант, следен е от медицински монитор по целия свят. За всеки случай.
Погледнах към земянина с любопитство. Той отвърна на взора ми. Приличаше на рисунка от християнски храм, на икона. Само дрехите бяха съвременни — евтини джинсови парцали с много кръпки.
— Нека дойде.
Брадатият приближи. От метър разстояние беше отблъскващ. Немита пепелява кожа с възпалени пъпки, сплъстена коса, боклучета и трохи в брадата. Само очите му… трудни са за припомняне даже, камо ли за описване. Дълбоки. Бистри. Човешки. С много спотаена и търпеливо понасяна болка. Няма как да не се довериш на такива очи, дори да те поведат към пропаст. Щом го вършат — значи така трябва.
Човекът ме гледаше и мълчеше.
Все пак се поколебах, но сетне навих ръкава си и му показах гривната. Бавно въртях китка, за да може да огледа амулета от всички страни.
Лицето му не се промени, но той проговори. Гласът му се оказа невероятно контрастен на външността — силен, мъжествен, приятен. Ала пък се връзваше с очите. Глас на добър приказен вълшебник. В същото време видях кафеникавите му развалени зъби.
Кошмарно зрелище. Бях толкова потресен от това несъответствие „глас, очи — зъби, външност“, че заекнах:
— М-моля? Как-какво ка-казахте?
Рошавият брадат чудак повтори на безупречен нипон-диалект на арес лингва:
— Дай й име. Да го знаете само тя и ти. Тогава ще можеш да я контролираш и тя няма да бъде опасна за света… докато си жив.
И изрекъл тези думи, той се обърна с достойнство и напусна стаята за свиждане.
Години след това марсианското разузнаване още го търси.
И глобалната служба за разследване.
И частни агенции.
Никой не го е намерил. Според мен — няма и да го намерят. Но не знам защо.
7.
Прекарах в следствения арест шест месеца и половина. Осъдиха ме за убийство по невнимание с електрически разряд на зле изолирана батерия за екзоскелет — две години затвор. Марсианското правителство изплати огромни обезщетения на семейството на пострадалата. В съда близките й ме гледаха ужасно. Под погледите им самият аз исках да умра на място.
Разрешиха ми да излежавам присъдата на Марс. Заради това нямам право да напускам сградата на секретния изследователски център още седемнайсет стандартни седмици.
Центърът изучава проклетата гривна.
Вече я контролирам толкова успешно, сякаш тя е продължение на мен самия. Научих се да я възпирам при явно нападение от страна на дистанционно управлявани манекени, при което тя не разрушава мнимите агресори, а само активира повърхностно силово поле. Мога да я накарам да превърне в прах съвършено безобиден предмет. Отказах да убивам лабораторни мишки и учените не настояха повече.
В специална галерия, където я оставих върху жив плъх, се проведе милитонен ядрен взрив. Животното оцеля както от ударната вълна, така и от гама-лъчите, бързите и бавни неутрони. Медицински рентгенов апарат не може да ме сканира, докато нося амулета.
Сега мога да свалям гривната и да я оставям в специален сейф, а тя не протестира, не ме кара да изпадам в паника, че някой ще ми я отнеме. Което е невъзможно за изпълнение. Гривната слуша само мен.
Често се питам, бих ли могъл с нейна помощ да извърша самоубийство.
Очевидно не ми стиска.
Подложиха я на анализ. Материалът наистина се оказа сребро, както и подозираха, с типичните съпровождащи го примеси. Проникващите скенери откриха микроструктура, подобна на нанотехнологичен механизъм, но няколко порядъка по-сложна.