Прадядо ми се е оженил късно, не е дочакал раждането на баща ми, своя внук. А тъкмо баща ми, според снимките, много е приличал както външно, така и по характер и темперамент на прадядо ми. Татко е станал космонавт и е полетял към Марс, където и се заселил… Очарователното е, че е осъществил една детинска мечта на прадядо ми. От него са останали написани доста неща — родословието ни, негови спомени. Сред спомените на прадядо, горещ почитател на литературата НФ, има един как на десетгодишна възраст прочел книга за марсианци. Наивно бленувал да стане космонавт… и да се ожени за марсианка! Татко се оженил за марсианка, сиреч дете на колонисти, жена, родена на Марс. И тя носела съвсем „марсианско“ име — Аелита. Вярно, в нашия край го записваме и произнасяме като Аери-тан. На едно място прадядо е описал своя разходка до крепостта, край която намерих гривната — той е живял десетина километра на северозапад. От дете исках да видя това място. С порастването представата ми се променяше, ставаше по-адекватна, защото се съобразявах със земните филми, но въпреки това — Урвич се оказа далеч по-различен, отколкото го бе рисувало въображението ми.
Очевидно и прадядо ми е гледал на тези развалини повече с въображението си, отколкото с очите.
В един участък на доста стръмната пътека към стражевата кула е описал кафеникаво-ръждиви петна по камъните. Сравнявал ги е с вкаменени петна кръв, останали от свирепите времена на отбраната на тази твърдина, седем години устоявала на атаките на нашественика.
И сега се сещам — мечтаех си да открия онова митично съкровище, споменато в записките на прадядо, дали златен кръст, дали вълшебен кивот, за да го върна на прародината си… и с това да помиря завинаги Земята и Марс.
В онези години, времето на детството ми, отношенията на двата най-населени свята в Слънчевата система бяха станали много остри, говореше се за междупланетна война, земяните се страхуваха от нас. Признавам, по едно време ние, марсианските хлапета, се поддадохме на неизбежната реакция спрямо чуждата омраза, породена от страх. В ученическите градчета дори направихме демонстрация с доста варварски лозунги.
Възрастните направо се сащисаха. Дълго ни обясняваха къде и в какво грешим. Успяха да ни засрамят в края на краищата…
А после и междупланетната криза се размина. Не стана чак помирение, но притърпяване — това се получи. Ние, противно на всякакви подозрения и обвинения, не смятахме да нападаме Земята, а Земята прецени, че не може да си позволи военна операция с далекобойност 60 милиона километра, без глобално да рухне икономически. Но въпреки това до подобряване на отношенията не би се стигнало, ако не беше нашето предложение — да помогнем за построяване на мост към звездите.
Това, разбира се, не е важно по отношение на историята с гривната, но самата тази гривна със сигурност, непременно ще окаже влияние върху цялата човешка общност — човечествата на Марс, Луната, астерополисите, Земята — и върху пътя ни към звездите. Той може да се окаже по-стръмен, отколкото сочат инженерните изчисления… или смайващо лесен, но по съвършено друг начин.
Е, късмет или злощастие е било откритието ми?
… Не знам. Цената, която се плати, лично на мен ми се струва… мъчно приемлива. Каквото и да говори който да било.
3.
В този ъгъл на Европа хората много непринудено завързват познанства. Това стряска и очарова. А в мен събужда и една гордост, че потеклото ми е и от този народ.
Прибрах се с аерокаба в София-Център 3, но щом спрях пред хотела, умората сякаш ме бе забравила. Усещах се бодър, свеж, мускулите не боляха от физическата работа, сякаш и вътрешностите ми бяха пощадени от земната гравитация. Чувствах единствено зверски апетит и имах желание да се разходя из града. Местната кухня не само че ми допадаше (вкъщи, на Марс, се готвеха подобни ястия, обаче се оказа, че много бледо напомнят за оригиналните), но и стомахът ми я понасяше. Вечерях преобилно в заведение с изглед към площад с шадравани. На съседната маса се веселеше компания млади хора, почти мои връстници. Някак съвсем естествено се присъединих към тях.
Разбира се, питаха ме за Марс. Разказвах с удоволствие. Похвалих се, че съм отчасти техен сънародник. Това насочи разговора към „българския“ Марс. Чудно, но този път не почувствах полъха на собственическо отношение. Просто ме питаха в какви форми съществуват познатите им обичаи, традиции, навици дори…