— Уф… Къде се учите да плувате на Марс, нали не в пясъка, ха-ха!
— Плуването е част от задължителното образование.
— Чувала съм, че при вас всички са висшисти.
— Не бих казал… — започнах внимателно, обмисляйки как да обясня нещата по-интересно и без да напускам закачливия тон, който бяхме възприели един спрямо друг, но тя ме прекъсна:
— А коя зодия си ти?
— Хм, Земята ми е в Змиеносец, Слънцето в Овен…
— Да, за вас, Змиеносците, пише, че сте били големи чаровници… — рече тя.
Аз се наслаждавах на гледката на плавните й движения във водата. Ръцете й наистина бяха красиви. Както и цялата фигура. Поне така ми се виждаше. Легендите, че в тази страна жените били изкусителни, не са чак толкова преувеличени.
— А аз съм… — тя направи важна и загадъчна пауза, която много уместно гарнира със самоиронична усмивка, за да подчертае, че ще каже нещо несериозно… но не съвсем несериозно и затова докосна с пръст сгъвката на лакътя ми и бавно прокара показалеца си към основата на китката.
Жестът приличаше на покана за милувка. Аз буквално се размеквах, превръщах се в протоплазма като водата наоколо. Наистина имаше нещо много вълнуващо в тази девойка. Край нас в басейна в дълбочината на водната маса искряха холопроектирани златни рибки и миниатюрни русалки. Нито една от последните нямаше толкова чар, колкото брюнетката пред мен.
— Аз съм… — повтори тя и пръстът й стигна до гривната.
Никога не научих под кое слънчево съзвездие е родена.
Нито повече чух гласа й.
Защото момичето внезапно се изпъна като струна, очите й се изцъклиха, помътняха, лицето и цялата й кожа станаха мраморни… После тя потъна, както би потънал екзоскелетът ми без надути плаватели.
Осъзнах, че това не е продължение на играта, когато я видях през прозрачната, осветена от лампи вода, да ляга на дъното като кукла-марионетка с отрязани конци.
Не, не аз разбрах какво се е случило, а процесорът на екзоскелета. Стандартен марсиански модел, посредством биоскенерите си той регистрира прекратяване на жизнени функции в близост до мен и реагира като на опасност. Алармената му сирена сцепи музикалната интимна атмосфера в заведението, а стремителното му придвижване към мен предизвика ужас сред посетителите.
4.
Не помня добре онези моменти.
Опитвах се да се гмурна, за да извадя момичето. Екзоскелетът се мъчеше да ме отведе далеч от евентуалната заплаха. В бара крещяха. Щатните спасители бухнаха в басейна. Пищеше сирената на екзоскелета.
Бърза помощ. Полиция.
Блясък от бластер — хората на закона бяха принудени да разрушат екзоскелета. Той вероятно бе получил инфопретоварване и оказа съпротива на полицая, който ми слагаше белезници.
Не можах да видя тялото й, колкото и да въртях глава, колкото и да се мъчех да стигна до нея.
Виках името й.
…
В полицейската кола помня само, че униформеният не ме изпусна от очи, а десницата му лежеше върху бластера, чийто индикатор бе станал червен.
Започна да ми става страшно.
…
Дойдох на себе си по време на разпита.
— Имате недеклариран на влизане в Европейския алианс предмет! — каза следователят.
Едва се сдържах да не направя глупост — да скрия с длан гривната.
— Купих я. От магазин за сувенири.
— Пазите ли бележка?
— Н… не.
— Тогава я впишете… но ще трябва да я дадете за експертиза, може да представлява историческа ценност. Прилича на стара.
Невероятно се уплаших. Забравих, че съм арестуван, че пред очите ми съвсем неочаквано и необяснимо умря красиво момиче. Не исках да се разделям с гривната, но…
Когато се опитах да я сваля, изтръпнах и замръзнах отвътре. Гърлото ми пресъхна, езикът надебеля.
Гривната не можеше да се свали. Нямаше закопчалка, не можеше да се разтегне. Да се махне от ръката ми бе възможно само след ампутация на китката.
Вдигнах глава към следователя, но се побоях да отворя уста, защото щях да се разплача — не знам от какво.
Все пак отворих уста. От учудване.
— … Какво, за Бога… Ах, да — следователят търкаше чело, мъчейки се да си припомни нещо. Чукна със светлинната писалка по листовия екран, който лежеше пред него, но бе поляризиран така, че не можех да прочета нищо. Каза: — Така, вписвам ви я… сребърна, нали? От пазара на художниците… Грамаж?
Понеже не отговорих, той вдигна лице към мен и повтори въпроса си. Посочи и плоската везна, вградена в плота на бюрото. Това, което се случи, го помня ясно, но ми е като насън.
Гривната послушно се плъзна, изхлузи се от дясната ми ръка, а пръстите на лявата я поставиха върху везната. Следователят повтори, докато записваше в копието на митническата ми декларация: