— Сто осемдесет и пет грама… — махна небрежно. — Можете да си я вземете.
С безчувствени пръсти прибрах гривната, наместих я… Изглеждаше невъзможно да провра китката си през нея, но тя някак се хлъзна по кожата ми и плътно ме обгърна с прохладната си гладка отвътре повърхност.
Хладна, помислих внезапно, хладна. Изобщо не се е затоплила от тялото ми. И… и стана мъглява, докато я свалях и слагах.
Сепнах се, защото следователят беше казал нещо и компютърът преводач потретваше фразата:
— Задържан сте за изясняване на обстоятелствата около смъртта на Светолюба Тодорова.
Преглътнах на сухо. Почувствах напиращи сълзи в очите.
— Не ви е предявено никакво обвинение… засега — продължи следователят. — След един час ще пристигне адвокат от консулството ви в Белград. Имате право да не казвате нищо. Но… все пак, може би ще пожелаете да отговорите… Какво стана, човече? Какво й направи?
Въпреки предупреждението, че ще е по-добре да си държа езика зад зъбите, аз промълвих, по-скоро издишах:
— Не зная… — и това бе последното най-искрено нещо, което казах през следващите дни и месеци.
5.
Лъгах адвоката, излъгах и консула, пристигнал от Виена специално заради моя случай.
Лъжата стана моето убежище. Отначало това бе неосъзната реакция, все още се намирах в шок от сполетялото ме нещастие, но после…
После, колкото и да бягах от въпросите, които сам си задавах, накрая ми се наложи да погледна истината в очите. Аз я знаех още от самото начало, от онзи кошмарен миг, в който видях как потъва безжизненото тяло на брюнетката — тогава сякаш светкавица освети всички мои мисли и предположения, а най-отпред изпъкна Отговорът.
Да, знаех. Само че не аз, а сърцето ми. Разумът се съпротивляваше срещу налудничавото прозрение, търсеше доказателства, съпоставяше, анализираше, сякаш имах имплантиран под черепа си компанел… а аз бях страничен наблюдател, парализиран от вина за смъртта на момичето и от срам, бездънен срам, заради лъжите, които изричах всеки ден пред следователя и адвоката.
Седмиците отлитаха бързо. Умът ми трупаше данни. Отказвах да си повярвам.
В затворническата ми килия за сметка на консулството монтираха вана, в която да почивам от земната гравитация. Аз киснех в нея регламентирания брой часове, но… Но нямах нужда от това! Аз, роденият в условия на притегляне, чието стандартно ускорение на свободно падане бе нула трийсет и осем, аз, който при продължителен престой във вертикално, хоризонтално или други междинни положения рискувах да получа трайни увреждания на вътрешните органи, ставите, костите, да получа некроза на мозъчните тъкани, вследствие на затрудненото кръвообращение!
А понасях силата на тежестта на планетата на дедите си не по-зле от останалите 37 следствени — всички до един земни жители, при това половината от тях бяха грамадни мускулести мъжаги във физическа кондиция, далеч над средната, дори за земни условия. Стоманената им плът късаше сивите затворнически комбинезони. Бяха членове на една и съща банда, очакваха предявяване на обвинение за множество предумишлени убийства по особено жесток и мъчителен за жертвите начин, присъдата за което щеше да бъде дишане на цианиден газ, но имаха дяволски добри адвокати, които отлагаха и отлагаха процеса. Все пак, въпреки акробатичните номера на защитниците им, нещата бяха съвсем ясни и от екзекуция можеше да ги отърве само чудо. Вероятно разчитаха на бягство, прокурорът обаче закопча на мощните им вратове долорогенератори и те разбраха, че всеки ден отсега нататък до газовата камера им е подарен от съдбата и адвокатските обжалвания, което не можеше да продължава вечно.
Обречените здравеняци освирепяха. И преди другите следствени трепереха пред тях, а сега, след като онези вече нямаха какво да губят…
Дни наред чувах заканите им след часа на отбоя, те си падаха расисти, долна паплач тера-шовинисти, и като за последно току виж си позволили едно прощално удоволствие — два пъти няма как да ги осъдят на смърт, нали?…
А законите не позволяваха да бъда държан в единична килия без право на разходка, не можех постоянно да симулирам, че съм болен и само да се местя от нара до ваната и обратно. Накрая лекарите просто ме изгониха навън.
— Надзирателите ще са нащрек, веднага ще активират нашийниците на онези типове — успокояваше ме адвокатът и разперваше широко ръце. — В тази федерална единица има закони, човече, задължен сте да спазвате общ режим…
Дълбоко се съмнявах. Надзирателите явно нямаха опит с толкова агресивни следствени, изобщо в цяла Европа подобни случаи на задържане на цели банди се случваха рядко — обикновено полицията ги избиваше по време на арестуване, защото престъпници от такъв вид никога не протягаха покорно ръце, за да ги оковат в белезници. Досега петима измежду останалите следствени се бяха озовали в лазарета, двама — в доста тежко състояние, естествено, защото с нещо бяха подразнили яките биячи.