Ради Радев
Грижовна дъщеря
На 14 ноември 1901 г. почина в леглото си Достопочтеният Възпитаник на Итън и верен поданик на Нейно Величество д-р Никълъс Робърт Хънтър. През целия си продължителен живот д-р Хънтър практикуваше професията си на лекар хуманно, с вещина и чест. Хората, които го познаваха през всичките негови достойно изживени осемдесет и четири години, разбираха истинското значение на думите „порядъчен джентълмен“. При отваряне на личната му каса, освен плика със завещанието, бе намерен още един такъв. Другият плик бе надлежно затворен с червен восък, върху който имаше печат на лондонски нотариус — някой си Силениъс Харви. При счупването на печата от близките роднини на д-р Хънтър от плика изпаднаха няколко листа, изписани с почерка на покойния. Никой не се заинтересува от тях, след като се разбра, че нямат отношение към завещанието. Никой с изключение на последния жив от седемте първи братовчеди на сър Никълъс. Името му бе Ричард Емерсън.
Едно лондонско списание явно подочу нещо за съдържанието на този плик. Техен представител предложи на мистър Емерсън щедър хонорар, ако им го предостави за публикуване. Той решително отказа. Следващите по-долу редове не са били четени от никой досега, освен от най-близките приятели на доктор Никълъс. Те са верен препис от листовете, намерени в касата на покойния.
„Желая след смъртта ми съдържанието на този плик да се предаде на братовчед ми Ричард Емерсън или на неговия наследник, ако има такъв. Ако Ричард почине преди мен и не е оставил свой законен наследник, искам плика да се изгори, без да се дава гласност на съдържанието му.
Смятам мистър Емерсън за най-интелигентния от роднините си и му имам особено голямо доверие. Ето защо предполагам, че ще разбере защо никога не съм споделял с него това, което ми се случи на 3 февруари 1840 г. Ако се разчуе, ще загубя част от клиентелата си, дори може би цялата. Мисля си, че ако моите колеги разберат за случката, ще ме вземат за душевноболен. Поради това ще запечатам плика при нотариус и ще го съхранявам в личната си каса до моята смърт. Не са много лекарите в Лондон, които на 23 години имат моята репутация, престиж и не на последно място богати и уважавани пациенти. Казвам го с гордост, понеже никога не гледам на професията си през пръсти, а освен това се държа коректно и почтено с хората.
Именно от лоялност към пациента, от чиято къща излизах на 3 февруари 1840 г., няма да спомена титлата и името му. Според мен те не подобава да фигурират в писанията на (както ще решиш ти, братовчеде Ричард) един полупобъркан лекар. Бях токущо напуснал къщата на гореспоменатия ми пациент, когато се сблъсках с момиченцето. Понечих да му се извиня, но то ме прекъсна:
— Извинявай, мистър, ти доктор ли си?
— Да, миличко. Защо да не те боли нещо?
— Не, сър. Но мама е много болна и ти трябва да дойдеш да я излекуваш.
Огледах детето. Беше облечено в сиво палтенце на черни карета, носеше тъмносиня пола, която му бе възголяма, а на врата си имаше шалче цвят бордо. Имаше дяволити сини очи, руси чорлави плитки и като цяло личицето й изглеждаше невинно пакостливо. Сигурно нямаше възможност да ми плати една обикновена визитация. Да не говорим за лечение, изискващо скъпи лекарства.
Все пак бях положил Хипократова клетва. Пък и детето ми се стори симпатично и смело. Казах й:
— Добре мило. Заведи ме при майка ти.
— Ние не живеем тук, мистър. Нашата къща се намира далече от това място.
Тя ми каза името на едно мизерно предградие на Лондон. Беше бедно и отдалечено на няколко мили от мястото, където се намирахме.
— Ама това е наистина далече! — Възмутих се аз.
Внезапно си се представих като изнурен и недоспал лекар, който търчи из целия Лондон, лекувайки на вересия всеки, който го повика.
— Виж какво, дете, не мога да изтичам няколко мили до дома ти, защото майка ти била болна.
— Моля те, мистър, иначе тя ще умре. Ти трябва да дойдеш с мен!
След тези думи момиченцето ме погледна в очите. Почувствах се хипнотизиран и разбрах, че нямам сили да й откажа. Съгласих се:
— Добре, ще дойда. Но няма да вървим пеш.
Спрях първия кеб, който ми попадна пред очите, и се качихме в него. Малката каза адреса, но файтонджията все едно не чу и попита: «Накъде да карам, Док?». Наложи се да повторя думите на детето.
Хлапето клатеше малките си крачета и учудено зяпаше улиците на Лондон. Попитах го:
— Как се казваш, елф?
— Патриша Малъри. Обаче всички ми викат Пати. А ти?
— Моето име е Никълъс. Наричай ме Ник. Как позна, че съм лекар?
— Имаш дебела чанта с червено кръстче отгоре — тя посочи тумбестата ми чанта.
Продължих с въпросите: