Мисис Малъри се усмихна тъжно.
— Дъщеря ми Пат наистина е мъртва. Нощес ми се яви и ми каза: «Мамо, не се дръж така с този човек. Той е най-добродушният лекар в цял Лондон. А скоро ще бъде и най-известният.»
Бях поласкан от думите на мисис Малъри. Но не те ме накараха да повярвам, че малката Пат е мъртва. Нито пък смъртният акт. Това, което ме убеди, бе прогорената дупчица в джоба ми.
Продължихме курса на лечение около месец. С помощта на инжекции, инхалации и хапчета и не на последно място умения тя се излекува. Гуинет Малъри се оказа интелигентна жена. Една от малкото, с които можех да говоря откровено и прямо. Повечето знатни дами и благороднички, които познавах, нямаха и четвърт от нейната интелигентност и стил.
След като я излекувах, придобих навика да я водя на вечеря един-два пъти месечно. Тя нямаше съпруг — избягал, след като разбрал, че е бременна с Пати. Гуинет не си и търсеше. Между нас нямаше нищо сериозно. Просто сядахме някъде, поръчвахме си и започвахме да си говорим. На различни теми. Най-често за малката Патриша. Понякога аз я сънувах, понякога тя. Една нощ я сънувахме и двамата.
На другия ден почина най-добрият ми приятел — Уйлям Строубъри. Докато бях на погребението му постоянно стисках в ръката си копчето на Пати.
Беше горещо.