Гризли

Джеймс Оливър Кърууд Гризли

ПРЕДГОВОР

Поднасям на читателите тази моя втора книга за природата с нещо като самопризнание … самопризнание и надежда. Самопризнание на човек, който години наред е ловувал и убивал, преди да разбере, че светът на живите животни предлага много по-вълнуващо удоволствие от избиването им, и надеждата, че това, което съм написал, може да накара и други да почувствуват и да разберат следното:

Най-вълнуващото в лова не е да убиеш, а да оставиш да живее. Наистина в огромните открити пространства човек трябва да убива, за да остане жив. Трябва да има месо, защото месото означава живот. Убиването за храна обаче не е жажда за кръв, не е тази жажда, която ми напомня деня в планините на Британска Колумбия, когато за по-малко от два часа аз убих четири мечки гризли на един планински склон — унищожих горе-долу сто и двадесет години живот за сто и двадесет минути. А, това е само един от многото случаи, в които, както се виждам сега, съм бил почти престъпник, защото да убиваш зарад възбудата, пораждана от убиването, надали може да се сметне за по-малко от убийство. По свой незначителен начин моите книги за животните представляват усилието ми да поправя не само минали грешки, а искреното ми желание е било да ги направя не само интересни с романтиката им, но и достоверни. Както в човешкия живот, така и в живота на дивите животни има трагедия и хумор, и патос. Има факти от огромен интерес, истински случки н истински биографии, които човек може да напише, без да почувствува особена нужда да прибягва до въображението си. В „Казан“ се помъчих да предложа на читателя картина на многогодишните ми преживелици сред дивите впрегнати кучета на Севера. В „Гризли“ съм се придържал добросъвестно до фактите, както съм ги открил в живота на дивите същества, за които съм писал. Малкият Мъскуа бе с мен цялото това лято и есен в канадските Скалисти планини. П:ь панаскус [???] е погребан в околностите на веригата Файърпан с каменна плоча над главата, също като бял човек. Двете мечета гризли, които изровихме на Атабаска, умряха. А Тир е още жив, защото броди из места, където не ходят ловци и когато най-после ни се удаде случай, ние не го убихме. Тази година (през юли 1916) ще отида пак във владенията на Тир и Мъскуа. Мисля, че ще позная Тир, ако го видя пак, понеже той беше чудовище, достигнало пълното си развитие. Но, за две години Мъскуа е пораснал и от мече е станал голяма мечка. И все пак врявам, че Мъскуа би ме познал, ако се случи да се срещнем отново. Иска ми се да мисля, че не е забравил захарта и десетките пъти, когато се е гушил до мене ношем и как сме ходили заедно да търсим корени и борчвинки и шеговитите двубои, с които се забавлявахме толкова често в стана. Но, в края на краищата може би той не ще ми прости за този последен ден, когато ние с все сила избягахме от него и го оставихме сам с неговата свобода в планините.

ДЖЕЙМС ОЛИВЪР КЪРУД

Уосо, Мичиган, 5 май 1916 г.

I. ЦАРЯТ И ВЛАДЕНИЯТА МУ

Безмълвен и неподвижен като огромна червеникава канара, Тир стоеше вече ммого време и оглеждаше владенията си Той не виждаше надалече, защото както на всички мечки-гризли очите му бяха малки и много раздалечени, а зрението — слабо. На разстояние една трета от милята можеше да различи коза или дива овца, но отвъд този предел светът беше за него огромна, заляна от слънце или тънеща в нощен мрай тайна, в която той бродеше, воден главно от звуците и миризмите. Тъкмо една такава миризма го държеше сега иям и скован. От долината до ноздрите му беше стигнал тука горе някакъв мирис, какъвто не беше по-душвал никога преди. Нещо, ча което не му беше тука мястото и то странно го възбуждаше. Напразно бавният му животински ум се мъчеше да го разбере. Не беше канадски елен карибу, защото Тир беше убивал много карибу. Не беше коза, не беше овца и не беше миризмата на тлъстите и мързеливи мармоти, нрипичащи се но камъните, защото беше изял стотици мармоти. Някаква миризма, която не го ядосваше, нито го плашеше. Беше му любопитно, но въпреки това не слезе долу да разбере какво е то. Предпазливостта го възпираше.

Ако Тир можеше да вижда ясно на една-две мили, очите му щяха да открият още по-малко неща, отколкото тези, които вятърът му беше донесъл от долината.

Той стоеше в края на малка котловина, долината беше на една осма от милята под него, а седловината, през която беше минал този следобед, на същото разстояние над него. Котловината много приличаше на чаша в зеления склон на планината, широка може би към един акър. Там растяха тучна зелена трева и юнски цветя, планиски теменуги, туфи незабравки, диви астри и зюмбюли, а по средата имаше петдесет стъпки широка локва от мека кал, която Тир посещаваше често, когато краката му се подбиеха от камъните. На изток и запад, и север пред него се разстилаше чудесна гледка на канадските Скалисти планини, смекчена от златния слънчев блясък на юнския подиробед. Отгоре и отдолу в долината, от седловините между върховете и от долчетата, врязали се в шисти и скали и плъзнали нагоре към линията на снега, долиташе тих и еднозвучен ромон. Това бе музиката на течаща вода. Тази музика винаги изпълваше въздуха, защото реките, потоците и мъничките ручейчета, струящи надолу от снеговете, които лежаха вечно горе до облаците, никога не млъкваха. Но, освен с музика въздухът беше изпълнен и със сладки аромати. Юни и юли — краят на пролетта и началото на лятото в тези северни планини — преливаха един в друг. Земята беше избуяла в зеленина. Ранните цветя превръщаха слънчевите склонове в шарени губери от червено, бяло и мораво и всичко, в което имаше живот, пееше — тлъстите мармоти по камъните, важните суяци върху купчинките пръст, едрите земни пчели, които бръмчеха от цвете на цвете, ястребите в долината и орлите над върховете. Дори и Тир пееше по свой начин, защото, докато шляпаше из меката кал допреди няколко минути, нещо чудновато бе гъргорило дълбоко в мощните му гърди. Не беше ръмжене, нито рев, нито сумтене, а звук, който той издаваше в мигове на доволство. Това беше неговата песен.