но е, ако не я улучиш, да слезе насам, затова аз ще чакам тука. Наслука, Джими!
С тези думи той пристъпи и клекна зад един камък, откъдето можеше да не изпуска мечката от очи, а Лангдън тихо се заизкачва по осеяния с камънаци пролом.
III. ПЪРВАТА БОЛКА, ПРИЧИНЕНА ОТ ЧОВЕКА
От всички живи твари в тази долина Тир бе най-заетата. Той беше един вид мечка с индивидуалност. Както някои хора, той си лягаше много рано. Започваше да става сънлив през октомври и се прибираше за дългия си сън през ноември. Спеше до април и обикновено се събуждаше седмица или десетина дена подир другите мечки. Спеше много леко, а когато беше буден, бе много буден. През април и май си позволяваше да подрямва доста на припек върху някоя скала, но от началото на юни до средата на септември затваряше очи за истински сън само по за четири часа от всеки дванадесет.
Беше много зает, когато Лангдън предпазливо се заизкачва по пролома. Бе успял да хване своята мишка — тлъст стар патриарх, старей на мишето племе, който изчезна с едно изхруснване и преглъщане — и сега Тир съсредоточено довършваше пиршеството си за тоя ден с по някоя и друга тлъста бяла личинка и няколко кисели мравки, хванати под камъните, които преобръщаше с лапата си. Когато търсеше тези деликатеси, използуваше дясната си лапа, за да обръща камъните. Деветдесет и девет от всеки сто мечки (може би сто деветдесет и девет от всеки двеста )са леваци, Тир си служеше с дясната лапа. Това му даваше предимство в бой, при ловене на риба и при издебване на жива плячка, защото дясната лапа на гризли е по-дълга от лявата — толкова по-дълга, че ако загуби усета за ориентация, мечката щесе движи непрекъснато в кръг.
Както търсеше тези свои деликатеси, Тир се приближаваше към пролома. Грамадната му глава висеше близо до земята. На къси разстояния зрението му напомняше микроскоп по своята острота. Обонятелните му нерви бяха така чувствителни, че можеше да хване една от големите червени скални мравки със затворени очи. В повечето случаи избираше плоските камъни. Огромната му дясна лапа с дългите нокти беше ловка като човешка ръка. Той вдигаше камъка, подушваше един-два пъти, близваше с горещия си плосък език и без да бърза, се запътваше към друг камък. Тир се отнасяше към работата си с най-задълбочена сериозност, горе-долу като слон, който търси фъстъци в купа сено. Той не виждаше нищо смешно в тази процедура. Всъщност природата не бе имала намерение да вложи нищо смешно в нея. Времето за Тир беше горе-долу без стойност и в течение на лятото той абсорбираше в организма си стотици хиляди кисели мравки, сладки личинки и различни видове сочни насекоми, да не говорим за множеството полски мишки и още по-дребните скални зайци. Всички тези дребосъчета добавяха по нещичко към огромните пластове сланина, които беше необходимо да натрупа за тази „вътрешна консумация“, поддържаща живота му през дългия зимен сън. Именно затова природата беше направила от малките му зелени-кавокафяви очи два микроскопа, действуващи безпогрешно на разстояние от няколко стъпки и почти безполезни от хиляда крачки.
Тъкмо когато се канеше да преобърне още един камък, Тир спря операциите си. Цяла минута стоя почти напълно неподвижен. След това главата му бавно се обърна с нос, много близо до земята. Беше подушил едва доловим, извънредно приятен аромат. Толкова лек, че се боеше да не го изгуби, ако се помръдне. Затова остана на мястото си, докато се увери, сетне завъртя огромните си рамене и слезе две крачки по склона, като поклащаше глава бавно отдясно наляво и душеше. Миризмата се засили. Още две крачки по-надолу тя му се стори много силна под един камък. Камъкът беше голям и тежеше сигурно към двеста фунта. Тир го отхвърли с дясната лапа, сякаш беше някаква песъчинка. В същия миг се чу безумно негодуващо писукане и мъничко, шарено на ивици скално зайче, много приличащо на ивичеста катеричка, се стрелна оттам тъкмо когато лявата лапа на Тир се стовари със съкрушителен удар, който можеше да пречупи врата на карибу. Това, което привлече Тир, беше не миризмата на скалния заек, а ароматът на онова, което заекът беше натрупал под камъка. И тази плячка не му избяга — шепа земни орехи, наредени грижливо в ямичка, постлана с мъх. Всъщност това не бяха орехи. Те повече приличаха на миниатюрни картофчета, големци колкото череши, и наистина много приличаха на картофи по външен вид. Богати на нишесте, те бяха сладки и от тях се пълнееше. Тир се нахвърли на земните орехи с огромна наслада и докато пируваше, дълбоко от гърдите му се чуваше този странен боботещ звук на удоволствие, след това продължи търсенето си.