Тир не чуваше Лангдън, който се качваше все по-близо по каменистия пролом. Не можеше да го подуши, защото вятърът духаше в точно противоположна посока. Беше забравил опасната миризма, разтревожила го преди час. Чувствуваше се напълно щастлив. По природа беше добродушен и затова бе тлъст и загладен. Раздразнителната, опака и свадлива мечка е винаги мършава. Истинският ловец я познава още щом я зърне. Тя е като пакостливия самотен слон. Тир продължаваше да търси храна и изви още повече към пролома. Беше стигнал на около сто и, петдесет крачки, когато някакъв звук изведнъж го стресна — Лангдън, в усилието си да се промъкне по стръмния склонна пролома до място, подходящо за изстрел, случайно събори един камък. Той се търколи с трясък надолу по клисурата, повличайки други камъни, които го последваха с гръмлив тътен. В началото на дола, шестстотин крачки по-мадолу, Брюс тихо изруга. Той видя Тир да сяда. Щеше да гръмне по него от това разстояние, ако мечката полегнеше към седловината.
Тридесет секунди Тир седя на ханшовете си. След това се запъти към клисурата бавно и предпазливо. Лангдън, запъхтян, се кълнеше вътрешно за лошия си късмет и се мъчеше да измине последните десет стъпки до брега на склона. Чу Брюс да вика, но не можа да разбере предупреждението. Той забиваше настървено ръце и крака в шистите и скалите и се силеше да измине тези последни три-четири крачки колкото може по-бързо. Беше вече почти на върха, когато спря да миг и обърна очи нагоре. Сърцето му заседна в гърлото и той остана така, втрещен. Не можа да се помръдне десетина секунди. Точно над него се подаваха чудовищна глава и огромно масивно рамо. Тир гледаше надолу към него със зяпнала уста, щръкнали, дълги колкото пръст зъби и очи, горящи със зеленикавочервен пламък. В този миг той виждаше първия си човек. Грамадните му дробове се изпълниха с горещата миризма на човека и внезапно той се обърна и избяга от тази миризма като от чума. Пушката на Лангдън беше наполовина под него и той нямаше възможност да стреля. Бясно пропълзя той оставащите няколко стъпки. Шистите и камъните се хлъзгаха и смъкваха под него. Трябваше да минат шестдесетина секунди, докато изскочи през брега.
Тир беше на стотина крачки и бързаше с търкалящо се, подобно на топка движение към седловината. От дъното на дола долетя резкият пукот на пушката на Ото. Лангдън бързо приклекна, повдигна лявото си коляно мъничко да си почине и откри огън от сто и петдесет крачки.
Понякога се случва един час, една минута да ти променят съдбата — така десетте секунди, които последваха непосредствено този първи изстрел от далечния край на дол-чинката, промениха Тир. Беше му дошло до гуша от тази човешка миризма. Бе видял човек. А, сега го усети. Също като че ли едно от тези блясвания на светкавици, които често бе виждал да раздират тъмното небе, се стовари отгоре му и влезе в тялото му като нажежен нож. А заедно с тази първа жареща адска болка се чу и непознатият еклив тътен на пушките. Беше извил нагоре по склона, когато куршумът го удари в предмишницата, разплеска смъртоносно мекия си връх в дебелата кожа и разкъса дупка в плътта му, но без да засегне костта. Тир вървеше на двеста крачки от клисурата, когато куршумът го улучи. Беше вече на близо триста, когато парещият огън го жегна отново, този път в хълбока. Огромното му, масивно тяло не се олюля нито от първия, нито от втория изстрел — и двадесет такива изстрела не биха успели да го убият. Ала вторият го спря и той се завъртя с гневен рев, напомнящ рикането на бесен бик — ръмжене, яростен крясък, който можеше да се чуе четвърт миля по-ниско в долината. Брюс го чу, когато изстреля шестия си безрезултатен куршум от седемстотин крачки. Лангдън пълнеше наново пушката си. Петнадесет секунди Тир остана напълно открит и е предизвикателен рев приканваше на бой врага, когото не можеше вече да види; сетне, при седмия изстрел на Лангдън, огнен бич го бръсна през гърба и обладан от непонятен ужас пред тази светкавица, с която не можеше да се бори, Тир продължи през седловината. Чу и други пушечни изстрели, които бяха за него някакъв нов вид гръмотевица. Но, те вече не го улучиха. И Тир е мъка заслиза в насрещната долина.
Знаеше, че е ранен, но не можеше да разбере тази рана. Веднъж, докато слизаше, спря за малко и капка по капка под предния му крак се събра локвичка кръв. Тир я подуши с подозрение и учудване. Сетне пое на изток и не след дълго долови пресен полъх на човешка миризма във въздуха. Вятърът я носеше към него сега и въпреки че му се искаше да легне и да се занимае с раната си, той продължи малко по-бързо, защото беше научил едно нещо, което никога нямаше да забрави: човешката миризма и болката бяха дошли заедно. Тир стигна полите и потъна в гъстата гора, а сетне, след като прекоси тази гора, се озова при един поток. Трябва да беше минавал стотина пъти нагоре-надолу по този поток. Това бе главният път, който водеше от едната половина на владенията му в другата. Инстинктивно винаги тръгваше по този път, когато беше ранен или му беше зле, а също и когато идваше времето за зимния му сън.