— Петнадесет инча и четвърт! — смая се той.
— Премери още една — каза Брюс.
— Петнадесет и … половина! Брюс погледна нагоре по пролома.
— Най-голямата, която някога съм виждал, беше четиринайсет и половина — забеляза той и в гласа му прозвуча нотка на страхопочитание. Тая мечка е била ударена горе край Атабаска и се смяташе за най-голямата, убита някога в Британска Колумбия. Джими, тая тука я надминава!
Те продължиха пътя си и пак измериха следите край първия вир, където мечката си беше мила раните. В измерванията нямаше никаква разлика. След това намираха кървави петна само тук-таме. Беше десет часът, когато се натъкнаха на глинестата локва и видяха къде Тир е лежал в нея.
— Била е доста зле — каза Брюс с тих глас. Прекарала е тука почти цялата нощ.
Движени от същия подтик и същата мисъл, двамата погледнаха напред. Половин миля по-нататък планините се доближаваха така, че проломът между тях бе тъмен и неогрян от слънце.
— Била е доста зле — повтори Брюс, все още загледан напред. Може би ще е по-добре да вържем конете и ца продължим сами. Не е изключено да е там.
Те вързаха конете за нискорасли кедри и освободиха Дишпан от нейния товар.
Сетне, с пушките в пълна готовност, наострили уши и очи, ловците предпазливо се заизкачваха в безмълвието и мрака на пролома.
V. МЪСКУА
Тир се беше качил в пролома, щом се пукна зората. Беше се схванал, когато стана от локвата, но сега раната почти не го пареше и болеше. Още го болеше, но не както предишната вечер. Цялото му неразположение не беше само в рамото, нито в някое отделно определено място. Беше му лошо и ако беше човек, щеше да е в легло с термометър под мишницата и лекар да му мери пулса. Той вървеше нагоре по пролома бавно и отпуснато. Неуморим в търсенето на храна, той вече не мислеше за ядене. Не беше гладен и не му се ядеше. С горещия си език често лочеше от хладната вода на потока, а още по-често се обръщаше наполовина назад и душеше въздуха. Знаеше, че човешката миризма и непознатата гръмотевица и още по-необяснимата светкавица, са зад него. Цяла нощ беше останал нащрек и се пазеше и сега.
За никоя определена болка Тир не познаваше определен лек. Не беше ботаник в точния смисъл на тази дума, но Духът на дивите твари бе предопределил той сам да си бъде лекар. Както котката търси коча билка, така Тир търсеше известни неща, когато не се чувствуваше добре. Всичко горчиво не е хинин, но лекарствата на Тир положително бяха горчиви и както се качваше по пролома, носът му бе наведен ниско до земята и той душеше в ниските шубраци и гъсталаци, край които минаваше. Така стигна местенце, обрасло със смрадлика — четири-пет пръста високо растение с червени зърнести плодове, колкото дребни зърна грах. Сега те бяха не червени, а зелени, горчиви като жлъчка, и съдържаха кръвоспирашо вещество, наричано ува урси. Тир яде от тях. След това намери сапунени ягоди, които растяха на храсти, приличащи много на френско грозде. Плодовете бяха вече по-едри от френско грозде и ое зачервяваха. Индианците ядяха тези плодове, когато имаха огън и Тир си хапна от тях, преди да продължи. Те също бяха горчиви. Душеше и дърветата и най-сетне намери каквото му трябваше. Беше разновидност на бора и на няколко места, където можеше да досегне, имаше протекла прясна смола. Мечката рядко отминава тези борове с потекла смола. Тя е главното им подкрепително средство и Тир облиза прясната смола с езика си. По този начин погълна не само терпентин, но по косвен път и цяла фармакопея от лекарства, които се правят именно от това вещество. Докато стигна края на пролома, стомахът му представляваше доста, добре снабден билков магазин. Между другото Тир беше изял почти половин кварта смърчови и балсамови игли. Кучето, когато е болно, яде трева; мечката, когато е болна, яде борови или балсамови игли, ако може да ги намери. Тя подплатява с тях стомаха и червата си и в последния час, преди да се настани за зимния си сън.