В бараката ди Маестро разопакова целофана и разучи всяка стегнато навита цигара по отделно.
— Лай Ли е влюбена в малкия ти образован задник — каза той.
Скут извади плик с лед от клуба и постави няколко кубчета в пластмасовите чаши. После отвори първата бутилка и наля на себе си. „Живот на фронта“ — каза той. Изпи цялата чаша на един дъх. „Превъзходно.“ И той си сипа нова чаша.
— Недей да бързаш — каза ми ди Маестро. — Не си свикнал с тая работа. Най-добре ще е да седнеш.
— Какво мислите съм правил в Бъркли? — попитах аз и неколцината от колегите ми ме нарекоха магарешко лайно.
— Това не е съвсем същото — каза ди Маестро. — Това не е просто трева.
— Дай му малко и да млъква, мама му — каза Атика.
— Какво е това? — попитах.
— Ще ти хареса — каза ди Маестро. Той сложи цигара в устата ми и я запали.
Поех известно количество остър, парфюмиран дим, докато Скут пееше: „Алилуя и ура, при тебе идва то сега, добре за нея и за мен добре, надявам се, че си задоволен.“
Задържайки дима, докато ди Маестро смукваше и подаваше дългата цигара на Ратман, аз си насипах кубчета лед в пластмасова чаша. Ди Маестро ми намигна и Ратман смукна дълбоко на два пъти, преди да подаде цигарата на Скут. Сипах уиски върху леда и се отдалечих от масата.
— Алилуя и ура — стържеше Скут, задържайки дима в дробовете си.
Чувствах коленете си странно изтръпнали, почти като гумени. Нещо в центъра на тялото ми се затопли, може би „Джак Даниълс“. Пиклок запали втората цигара, която стигна до мене, когато бях поел две глътки от питието.
Седнах, облегнат на стената.
— Добре добре за моя, добре добре за боя, добре добре за всичките, добре добре за пичките…
— Трябва ни музика — каза Ратман.
— Имаме си Скут — каза ди Маестро.
После светът внезапно изчезна и аз останах сам в черна бездна. Смееща се бездна от двете ми страни, свят без време, пространство или смисъл.
За миг се върнах в бараката и чух Скут да казва: „Точно така.“
След което вече не бях в бараката с трупния батальон и петте чувала, а в един познат свят, изпълнен с шум и цветове. Видях лющещата се фасада на таверната „Айдъл ауа“. Неонова реклама на бира светеше в прозореца. Фасадата никога не е била бяла, но упадъкът на нещата е не по-малко прекрасен от рождението им. Листата от бряст, кафяви и червени, се бяха струпали в канавката и през тях към канала се стичаше хладна вода. Детайлите бяха свещени. Бях нов човек в свят току-що сътворен.
Почувствах се цялостен и защитен — детето в мене бе също цялостно и защитено. То беше изоставило гнева и злочестината си и се вглеждаше в света с освежени очи. За втори път през този ден знаех, че искам още от нещо: едно вкусване не беше достатъчно. Знаех какво ми трябваше.
Това беше началото на моята наркомания, която продължи на приливи и отливи повече от десетилетие. Казвах си, че искам още и още от това блаженство, но истината е, че исках да уловя отново онова първо преживяване и да си го върна изцяло, защото нищо вече в последвалото десетилетие-и-нещо не можа да го надмине.
През това десетилетие едно момче от Милхейвън, което е много по-свързано с тая история, отколкото аз, започна странния си раздвоен живот. То загуби майка си на петгодишна възраст; беше научено да мрази, обича и да се страхува от едно наказващо божество и един грешен свят. Името на момчето беше Фийлдинг Бандолайър, но го знаеха като Фий до осемнайстата му година; след това имаше много имена, поне по едно за всеки град, в който живееше. Под една от тези имена то вече се е появило в този разказ.
Аз бях в Сингапур и Бангкок и различните животи на Фий Бандолайър бяха свързани с моя само посредством заглавието на една грамофонна плоча, „Синя роза“, записана от тенор-саксофониста Гленрой Брейкстоун през 1955 година в памет на неговия пианист Джеймс Тредуел, който беше убит. Гленрой Брейкстоун беше единственият голям джазов музикант на Милхейвън, единственият, който би могъл да се спомене редом до Лестър Янг, Уордъл Грей и Бен Уебстър. Гленрой Брейкстоун можеше да накара човек да види как музикалните фрази се преобръщат във въздуха. Страстно излъчване осияваше тези фрази и в своето преобръщане те имаха трайността на архитектурни постройки.
От детството си бях запомнил „Синя роза“ нота по нота, както можах да се уверя, когато си намерих копие от плочата през 1981 година в Бангкок и след двайсет и една години я чух отново в стаята си над пазара за цветя. Томи Фланъгън свиреше на мястото на Джеймс Тредуел, убития пианист. Страна I: „Тези глупави неща“, „Но не за мен“, „Някой да се грижи за мен“, „Звезден прах“. Страна II: „Ти или никой друг“, „Лястовица“, „Моят идеал“, „Есен е“, „Моята романтична история“, „Скръб по Джеймс“.