4
Когато изплувах от транса, предизвикан от цигарите на Лай Ли, намерих се седнал на пода в бараката до бюрото, с лице към отвореното складово помещение. Ди Маестро стоеше насред стаята, вторачен съсредоточено в нищото, като котка. Десният му показалец беше повдигнат, сякаш слушаше сложно музикално парче. Пайрът седеше, облегнат на противоположната страна, с още една стотица в едната си ръка и тъмнокафяво питие в другата.
— Добро ли беше пътуването?
— Какво има в него освен трева? — устата ми беше пълна с лепило.
— Опиум.
— Аха — казах аз. — Остана ли нещо?
Той смукна и кимна по посока на бюрото. Протегнах врат и видях две дълги цигари между пишещата машина и бутилката. Взех ги от бюрото и ги сложих в джоба на ризата си.
Пайрът зацъка с език.
Примижах с очи към светлината оттатък складовото помещение и видях Пиклок, легнал на леглото в камиона, заспал или упоен. Изглеждаше като голямо куче. Ако го доближиш, ще настръхне и излае. Ди Маестро се вслушваше в своята властна музика. Скут се разхождаше напред-назад край чувалите с телата, тананикайки си, докато разглеждаше етикетите с имената. Атика си беше отишъл. Ратман, който на пръв поглед също липсваше, най-сетне се появи във вид на две обувки, стърчащи изпод камиона. Една от бутилките „Джак Даниълс“ беше изчезнала, навярно с Атика, а другата беше три-четвърти празна.
Открих, че чашата е в ръката ми. Всичкият лед се беше стопил. Отпих от топлата водниста течност и тя пресече част от лепилото в устата ми.
— Кой живее извън лагера? — попитах.
— Там, където беше ти? Това е вътре в лагера.
— Но кои са те?
— Ние сме спечелили сърцата и умовете им — каза Пайрът.
— А децата чии са?
— Бени е на небето — каза Пайрът загадъчно.
Ди Маестро свали показалеца си:
— Бих пийнал още.
За моя изненада Пайрът се изправи, пресече бараката и взе една чаша, оставена на бюрото. Сипа два пръста уиски в нея и я подаде на ди Маестро. После се върна на мястото си.
— Когато пристигнах за пръв път в тоя шибан рай — каза ди Маестро, все още внимателно загледан в своята точка в пространството, — тук нямаше повече от две-три деца. Сега са почти десет — той изпи около половината от чашата. — Мисля, че всичките мязат на Кучето-от-Водопоя.
Това беше името на нашия командир. Скут спря да си тананика.
— Ох, Куре — каза той. — Ох, Исусе Христе!
— Чуй тая песенчица — каза ди Маесро.
Скут беше толкова възбуден, че дърпаше опашката на тила си.
— Пипнали са го най-сетне. Тука е. Проклетият кучи син е мъртъв.
— Това е един приятел на Скут — каза Пайрът.
Скут беше коленичил край един от чувалите, прокарваше ръцете си по него и се смееше.
— Близък приятел — каза Пайрът.
— Насмалко да влезе и да излезе от тука, преди да му засвидетелствам почитта си — каза Скут.
Той отвори чувала с една бързо движение и погледна предизвикателно към ди Маестро. Миризмата, която ни беше разделила, идваше от чувала. Ди Маестро се наведе и надникна в чувала.
— Тоя е значи.
Скут се смееше като щастливо дете.
— Това ми е наградата за тоя шибан месец. Насмалко да го изпусна. Знаех, че ще му се случи някой ден и все проверявах имената, но днес бил денят.
— Има точно такова шибано носле — каза ди Маестро. — И точно такива шибани очички.
Пиклок се размърда в леглото на камиона, седна, разтърка очи и се ухили. Подобно на Скут, Пиклок се ободряваше от всяко ново напомняне, че е във Виетнам. Вратата на другия край на бараката се отвори и аз се обърнах да видя как се намъква Атика. Беше с тъмни очила и чиста риза и внесе острия и чист дъх на сапун.
— Рана в гръдния кош — каза ди Маестро.
— Поне е умрял бавно — каза Скут.
— Хейвънс ли е това? — мъкненето на Атика се оживи. Той наклони глава и повдигна въображаема шапка, когато мина край мене.
— Намерих Хейвънс — каза Скут. Гласът му беше изпълнен със страхопочитание. — Едва не го изпуснах.
— Кой е проверявал етикета му? — попита Атика и за миг се спря.
Ди Маестро бавно се обърна към мене.
— Стани, Капуте.
Надигнах се. Частица от оня покой, който бе променил живота ми, се беше завърнала.
— Ти ли провери етикета на капитан Хейвънс?
Беше се случило отдавна, но аз си спомнях смътно, че съм проверявал етикета на капитан.
Дълбокият и тъмен смях на Атика звучеше като музика — като Гленрой Брейкстоун, ако трябва да съм точен.
— Шибаният професор не знаеше нищо за Хейвънс.