Щом вратата се затвори за Магрит, друга се отвори и от нея се появи висок войник в зелени работни дрехи. Беше като фарс: село на пружина, където щом се затваряше една врата, отваряше се друга. Високият войник ме погледна, поколеба се и тръгна към мене.
Мамицата ти, помислих си, имам право да съм тук, аз върша мръсната работа заради задници като вас.
Той вдигаше прах, като ходеше. Носеше внушителен пищов 45-ти калибър в черен кожен кобур, окачен на платнен колан, а от издутия му, отпуснат джоб се подаваха две писалки. На яката му имаше две кръстосани пушки, а на еполетите му имаше капитанска звезда. В едната си ръка носеше нещо меко, а от цепката в яката му висеше ръчен часовник със стоманена каишка.
Сетих се да козирувам твърде късно. Докато ръката ми беше още при челото ми, видях, че мъжът, идващ срещу мене, има лицето, което току-що бях видял в чувала. Беше капитан Хейвънс. Погледът ми се спусна към етикета с името, пришит към ризата му. Стоманеният часовник скриваше първите две-три букви — виждаше се единствено СЪМ.
Хубав номер, помислих си. Първо виждам как го скалпират, после го виждам да идва към мене.
Помислих си за мокри листа от бряст в една канавка.
Призракът на капитан Хейвънс се усмихна. Призракът ме нарече по име и попита:
— Как разбра, че съм тук?
Когато се приближи, видях, че призракът е Джон Рансъм.
5
— Само догадка — казах аз и когато усмивката му стана скептична, добавих: — Просто вървях по пътя да видя къде отива.
— И аз горе-долу така дойдох тук — каза Рансъм. Беше достатъчно близо да се ръкува и като се протегна, навярно е усетил вонята на бараката, а може би и миризмите на уискито и на стотиците. Веждите му се сключиха. — Какво става с тебе?
— В трупното отделение съм. Ей там — кимнах към пътя. — А ти какво правиш? Какво е това място?
Той беше сграбчил ръката ми, но вместо да я раздруса, завъртя ме и ме тласна да се отдалеча от празния на вид лагер към тънките дървета.
— По-добре не се мяркай, докато не се оправиш.
— Трябваше да видиш какво правят останалите — казах, но седнах в основата на едно от дърветата и се облегнах на мазната пореста кора. Мъжът в сивия костюм и с тъмните очила излезе от сградата, в която бе влязъл преди малко, и закрачи през тревата към сградата, която бе напуснал преди това. Той скочи по стълбите и пипна джоба на гърдите си преди да влезе.
— Джони грабна пистолетите — казах.
— Това е Франсис Пинкъл, секретар на сенатор Бърман. Мисли си, че е Джеймс Бонд. В кобура под мишницата си има пищов. Даваме на сенатора кратка информация и след това ще го разведем с хеликоптер да му покажем един от проектите си.
— Някаква частна армия ли сте?
Той ми показа мекото зелено кепе в ръката си.
— Ти си един от ония типове с Хари Труманови ризи, дето носят куфарчета, живеят в провинцията Даларк и се забъркват с ярдците — изсмях се аз.
— Понякога ни карат да летим цивилни — каза той. Постави баретата на главата си. Беше тъмнозелена, с кожена лента по шева на дъното и имаше емблема с две стрели, кръстосващи меч над думите De Opperesso Liber. Отиваше му. — Откъде въшлив пехотинец като тебе знае толкова много?
— Човек научава доста, като работи в трупния батальон. Какво е това място тук?
— Група за специални операции. Яздим Бялата звезда, когато не сме в провинция Даларк да се забъркваме с ярдците.
— Наистина ли?
Джон Рансъм обясни, че програмата на ДКР в провинция Даларк е в действие от началото на шестдесетте, но той бил изпратен да наблюдава границата сред планинските области близо до лаоската граница, в Кан Дък. Миналата година бяха спуснали булдозер с парашут и бяха направили площадка за кацане на един хребет в джунглата. Докато търсели племето Кату, с което той по принцип трябвало да работи, на практика войниците му били насилствено набрани тийнейджъри от Дананг и Хю. Тийнейджърите били малко труднички, каза Рансъм. Не били като планинците. Той звучеше доста обезсърчен, докато говореше за войниците си, и ядосан, задето ме е оставил да забележа обезсърчението му — тийнейджърите слушали транзистори по време на патрулиране, каза той.
— Но убиват всичко, което шавне. Дори маймуните.
— От кога си тук?
— От пет месеца, но от три години съм в службите. Изкарах подготовката на Специалните сили в Бранг, дойдох точно навреме, за да взема участие в изграждането на Кан Дък. Не е като редовните войски — странно, но той говореше, като че ли се защитава. — Ние наистина вършим нещо. Влизаме в части на страната, които армията никога не вижда, и нашите елитни отряди нанасят сериозни поражения на виетконгците.