„От опасни дълбини“ беше като версия от Хичкок на „М“ на Фриц Ланг, едновременно огрубен и одомашнен като за американска публика. Нищо не помнех от сюжета, напълно ми се беше изтрил. Но Фий Бандолайър не го беше изтласкал от своя мозък. Фий Бандолайър беше носил историята със себе си, където и да беше отишъл, във Виетнам, във Флорида, в Охайо и Милхейвън.
Един банкер, изпълняван от Уилям Бенедикс, отвлича дете от една детска площадка, закарва го в едно мазе и прерязва гърлото му. На следващия ден отива в банката, очарова служителите си, председателства съвещания относно заеми и ипотеки. В шест часа се прибира у дома при жена си Грейс, изпълнявана от Айда Люпайно. Един стар училищен приятел на банкера, криминален инспектор, игран от Робърт Райън, пристига за вечеря и започва да говори за един особено смущаващ случай. Случаят се отнася до изчезването на няколко деца. По време на десерта Робърт Райън внезапно изказва опасението си, че децата са били убити. Познават ли те това и това семейство? Уилям Бенедикс и Айда Люпайно поглеждат през масата към приятеля си с лица, изопнати от ужасяващо предчувствие. Техният син, казва Райън, е последното изчезнало дете. „Не“ — извиква Айда Люпайно. — „Тяхното единствено дете?“ Вечерята свършва. След четиридесет и пет минути реално време, три дни филмово време, Уилям Бенедикс предлага на друго момченце да го откара вкъщи и го отвежда в същото мазе. След като го убива, той с обич припява името му над трупа. На следващия ден Робърт Райън посещава родителите на детето, които плачат, докато му показват снимки. Филмът свършва с това как Айда Люпайно се извръща да се обади на Робърт Райън, след като е простреляла мъжа си в сърцето.
Изтръпнал, гледах как вече известните имена се изтъркулват по екрана:
Лени Валънтайн — Робърт Райън
Франклин Бачълър — Уилям Бенедикс
Грейс Бачълър — Айда Люпайно
И после, след имената на различни инспектори, банкови служители и жители на градчето, имената на двете убити момченца:
Феликс Харт — Боби Дрискоу
Майк Хоуган — Дийн Стокуел
4
Извадих касетата от видеото и я поставих обратно в кутията й. Обиколих три пъти жилището си, разкъсван между сълзите и смеха. Мислех си за Фий Бандолайър, дете, което гледаше в един киносалон от място на широката централна пътека в „Белдейм ориентал“; може би Майкъл Хоуган винаги ми беше напомнял за Робърт Райън, а не за Кларк Гейбъл. Най-сетне седнах на бюрото си и набрах телефона на Том Пасмор. Телефонният му секретар се включи след две иззвънявания. В края на двайсет и четиричасовия си ден, Том най-сетне си беше легнал. Изчаках съобщението и казах:
— Тук е Джон Голсуърти от „Гранд стрийт“. Ако искаш да научиш единственото нещо, което още не знаеш, обади ми се веднага щом станеш.
Извадих касетата от кутията и пак я изгледах, мислейки си за Фий Бандолайър, за мъжа, който бях познавал и за първия Фий, детето Фий, моето друго аз, което толкова пъти и на толкова места ми беше дарявано от въображението. Той беше там и аз също бях там, плачех и се смеех едновременно, в очакване телефонът да иззвъни.