— Видях съобщение на нашето табло.
— Едва ли тук е като в „Брукс-Лоуд“ — казах аз.
Той се усмихна.
— Хубаво беше. Хареса ми. Много ми хареса.
Тръгнахме към стълбите след другите момчета, някои от които поглеждаха с подозрение през рамо.
— Знаеш ли, Тим, Приятно ми беше да играя срещу тебе — каза Джон Рансъм. Той ми се усмихваше с протегната ръка.
Аз гледах глупаво ръката му няколко мига преди да я поема. В „Хоули Сепълкър“ никога не се ръкуваха. Никой от моите познати не се ръкуваше по тоя начин, от вежливост, освен ако не сключваха сделка за стара кола.
— Нали е чудесно да играеш в редицата? — попита той.
Аз се изсмях и вдигнах поглед от зрелището на съединените ни ръце, за да видя изражението по лицата на отец Витейл и на няколко от доброволките. Те ме наблюдаваха с интерес и уважение, съчетание толкова необичайно за мене, че беше направо забавно. Разбирах, че нито отец Витейл, нито някоя от доброволките са били някога в контакт с някой подобен на Джон Рансъм; в техните очи изглеждаше като че ли той е дошъл от източния край, за да ми стисне ръката.
Не, исках да протестирам аз, не съм аз причината. Защото сега най-сетне разбирах; всяка година „Хоули Сепълкър“ разпраща съобщения за нашето Угощение на сдружението на християните-атлети до всички средни училища в града, но Джон Рансъм беше не само първият ученик от „Брукс-Лоуд“, който някога бе идвал, той беше въобще първият ученик от целия източен край, достатъчно любознателен, за да посети футболната вечеря. Точно това беше: той беше любознателен.
Докато аз и Джон Рансъм стигнем до стълбите, другите момчета бяха вече в преддверието на църквата. Чувах как се смеят на г-н Скунхейвън. После чух гласа на Бил Бърн, който тежеше почти сто и двайсет кила и беше централното крило. Той каза нещо за някакъв „кекав турист“, а после, по още по-ужасен начин, за някакъв „педи от източния край, дето е дошъл да го духа на Андърхил“. Всички избухнаха в мръснишки смях. Беше просто безцелна, абстрактна враждебност, но аз почти буквално се молех Джон Рансъм да не я е чул. Мислех си, че едва ли на едно добре облечено, ръкуващо се момче като Джон Рансъм ще му хареса да го наричат перверзен тип — маргаритка, дупедавец, минетчия!
Но доколкото аз бях чул, той също беше чул и, ако се съди по съскащото дишане зад мене, чул беше и отец Витейл. Джон Рансъм изненадващо се изсмя.
— Бърн! — извика отец Витейл. — Ей, Бърн! — Той сложи едната си ръка на дясното ми рамо, а другата — на рамото на Джон Рансъм и ни блъсна на две страни, за да може да се промъкне между нас. Съучениците ми отвориха скърцащата странична врата към улица „Вестри“, докато отец Витейл се намъкне в пространството между Джон Рансъм и мене. Мисля, че беше престанал да ни забелязва; голямото му мургаво лице премина покрай моето, без да ме погледне. Виждаха се огромните отворени черни пори на носа му, като че ли дори кожата му се беше задъхала и засмукваше въздух като пещ. Докато се качи по стълбите, остана съвсем без дъх. Вонята на цигарите го следваше като корабна диря.
— Много пуши свещеникът — каза Джон Рансъм.
Достигнахме върха на стълбите в момента, когато вратата се затръшна отново, и докато пресичахме преддверието, чувахме тичащи стъпки по „Вестри“ и крясъците на свещеника:
— Момчета! Ей, момчета!
— Може би трябва да му дадем малко време — каза Джон Рансъм. Той сложи ръце в джобовете си и тръгна с шляеща се походка към сводестия вход за вътрешността на църквата.
— Да му дадем време ли? — попитах.
— Да си върне дъха. Със сигурност няма да върне тях.
3
Десет месеца след дипломирането ми от университета ме призоваха в армията — просто се оставих на това, без да страдам от чувството, че дължа на страната си една година военна служба. След дипломирането си работех в една книжарница на „Телеграф авеню“, а нощем пишех разкази. Те неизменно се завръщаха при мене в моите собствени кафяви пликове, които бях поставял сгънати в пликовете, адресирани до „Ню Йоркър“, „Атлантик мънтли“, „Харпърс“ — да не говорим за „Прери скунър“, „Кениън ривю“, „Антейъс“, „Масачузетс ривю“ и „Плаушеърс“. Да, „Плаушеърс“ се казваше май. Не ми се учителстваше, а и не вярвах, че ще продължат да отлагат призовката заради учителстване (прав бях). Колкото повече се завръщаха при мене мъртвородените ми разкази, толкова по-угнетително ставаше да прекарвам четиридесет часа седмично, заобиколен от чужди книги. Когато класификацията ми бе променена и получих призовка, почувствах се като че ли са ми предложили изход от задънена улица.
До Виетнам летях с гражданска линия. Около три четвърти от пътниците в икономичната класа бяха зайци като мене и стюардесите се притесняваха да ни гледат в очите. Единствените наистина спокойни пътници в нашата част на самолета бяха обръгналите доживотни наемници в дъното на самолета, сержанти, непринудени и общителни като играчи на голф, летящи до Мъртъл Бийч за уикенда.