В първата класа в предната част на самолета седяха мъже в тъмни костюми, функционери на Външно министерство и бизнесмени, които се стараеха да извлекат колкото можеха от цимента и строителните материали във Виетнам. Когато ни поглеждаха, те се усмихваха — бяхме техните войници, в края на краищата защитавахме техните идеали и техните пари.
Но между патриотите отпред и спокойните, свободни от илюзии наемници отзад, на два реда точно след първата класа седеше друга група, за която не знаех въобще какво да мисля. Като цяло те бяха слаби, мускулести, късо подстригани като редници, но носеха хавайски ризи и панталони в цвят каки или сини ризи с копчета на яката със стегнати сини джинси. Изглеждаха като училищен отбор по футбол на сбирка след десет години. Тези мъже въобще не ни забелязваха. Езикът им, доколкото го чувах, беше бляскав, твърд военен жаргон.
Когато един от наемните мина покрай мястото ми, разтъпквайки се преди да заспи, аз го докоснах по китката и го попитах за мъжете пред нас.
Той се надвеси ниско и просъска една единствена дума.
Зелените?
Кацнахме на летището в Тан Сон Нхут сред слънчева светлина, която беше почти видимо плътна. Когато стюардесата отвори вратата и невероятната горещина се изтърколи вътре, почувствах, че със стария ми живот е завинаги свършено. Стори ми се, че подушвам как копчетата ми се стапят. В тоя момент реших да не се плаша от нищо, докато нямам истинска причина за това — почувствах, че е възможно да се отдалеча от детството си. Това беше първата от странните екзалтации — внезапното усещане за нова свобода — които понякога ме навестяваха във Виетнам и които не съм усещал никъде другаде.
Заповедта ми ме изпращаше в лагера „Бяла звезда“, база на Втори корпус, разположена край Нха Транг. Там трябваше да се срещна с други новобранци от моя полк, за да ни откарат на север до лагера Крандол в Първи корпус. Случи се обаче една от необяснимите засечки, които не са нищо необичайно за живота в армията — хората, към които трябваше да се присъединя, бяха заминали. Оставиха ме да чакам осем дни за ново нареждане.
Всеки ден рапортувах пред един циничен капитан на име Маккю, Хамилтън Маккю, който потъркваше бебешко-розовите си бузи с квадратните си пръсти и ми възлагаше каквато задача му хрумнеше в момента. Местех варели изпод клозета и наливах газ в тях, та старите виетнамки да могат да изгорят лайната ни; изкормвах повредени джипове заради делкото, генератора или все още работещата бензинова помпа; почиствах камъните от петнайсетте квадратни метра прах пред офицерския клуб. Накрая Маккю реши, че прекалено много се забавлявам и ме изпрати в трупното отделение. Трупното отделение разтоварваше трупове от пристигащи хеликоптери, прехвърляше ги в „моргата“, докато се оформят документите, след което ги натоварваше в трюмовете на самолетите за Тан Сон Нхут, откъдето те бяха връщани в Щатите.
Останалите седмина от трупното отделение караха последните дни от службата си във Виетнам. Всички те първоначално бяха служили в редовни части и повечето от тях се бяха презаписали, за да служат още една година на бойното поле. Те не бяха обикновени хора — от полка ги бяха запокитили в трупното отделение, за да се отърват от тях.
Имената им бяха Скут, Холидей, ди Маестро, Пиклок, Ратман, Атика и Пайрът. Имаха родова прилика, доколкото всички бяха небръснати и космати — дори Ратман, който беше преждевременно олисял, беше космат — мръсни и щърбави. Скут, Пайрът и ди Маестро бяха татуирани (респективно РОДЕН ДА УМРЕ, ТЪРГОВЦИ НА СМЪРТ и една мъртвешка глава, висяща над кафява пирамида). Никой от тях никога не носеше цялата униформа. През целия ми пръв ден те не ми продумаха и пренасяха тежките торби с труповете от хеликоптера до камиона и от камиона до „моргата“ в ледено, оскърбено мълчание.
На следващия ден, когато капитан Маккю ми каза, че нарежданията все още не са пристигнали и че ще трябва да се върна в трупното отделение, той ме попита как се оправям с другарите си по работа. Точно така ги нарече „другари по работата“.
— Пълни са с истории — казах аз.
— Май не са пълни само с това, както чувам — каза той, оголвайки два реда от квадратни кафяви зъби, от което големите му бузи добиха вид като че ли образът му ерозираше отвътре навън. Навярно бе прозрял, че току-що бях решил, че предпочитам компанията на Ратман, Атика и останалите пред неговата, защото ми каза, че ще работя с трупното отделение до идването на заповедта ми.